Баба й и дядо й бяха умрели преди години; в старата им къща сега живееха семейства на възрастта на синовете й, които си имаха малки дечица; не познаваше добре никого от тях, макар че знаеше имената им, дарбите им и повечето подробности от живота им.
Кана и Мияби, които вече се бяха сдобили с внуци, все още поддържаха домакинството и те поне я поздравиха с неподправено удоволствие. Шизука не беше особено сигурна в искреността, с която я посрещнаха останалите възрастни, макар че децата бяха развълнувани от пристигането й, особено Мики.
Не бяха минали и два месеца, откакто Шизука се беше разделила с нея, но сега бе изненадана от промяната в момичето. Мики се бе източила и отслабнала, тъй че сега изглеждаше издължена и изтъняла. Чертите на лицето й се бяха изострили, а очите й блестяха, хлътнали в орбитите.
Когато се събраха в кухнята, за да приготвят вечерята, тя попита Кана:
— Мики боледувала ли е? — тъй като пролетта често бе времето на внезапни трески и стомашни неразположения.
— Не ти е мястото тук! — сгълча я Кана. — Ти си почетният гост, трябва да седиш с мъжете.
— Ей сега ще отида при тях. Само ми кажи за Мики.
Кана се обърна да погледне момичето, което седеше до огнището и бъркаше супата в едно метално котле, окачено над огъня на желязна кука с форма на риба.
— Много е отслабнала — съгласи се тя, — но не се е оплаквала от нищо, нали дете?
— Тя никога не се оплаква — добави Мияби през смях. — Жилава е като мъж. Ела тук, Мики, нека Шизука ти пипне ръцете.
Мики се подчини безмълвно и коленичи до Шизука. Шизука сключи пръсти около ръката й малко под рамото. Усети я като стомана, почти без плът, само мускули и кост.
— Наред ли е всичко?
Мики кимна едва забележимо.
— Ела да се поразходим, можеш да ми разкажеш какво те тормози.
— С никого не иска да говори, но на теб ще ти каже — рече тихо Кана.
— Шизука — прошепна Мияби, — бъди нащрек. Младите мъже… — тя хвърли поглед към голямата стая на къщата, откъдето се чуваха мъжки гласове, приглушени и неясни, макар че Шизука успя да различи гласа на Бунта. — Има известно недоволство — добави Мияби глухо, очевидно от страх да не я чуят.
— И аз така разбрах. Същото е в Ямагата и в Цувано. От тук отивам в Хофу, където ще обсъдя положението със синовете си. Заминавам след ден-два.
Мики слушаше безмълвно, все така коленичила до нея. Шизука долови лекото поемане на дъх и почувства как тя се напрегна. Прегърна я, стъписана от остротата и крехкостта на костите под кожата, наподобяващи птиче крило.
— Ела, сложи си сандалите. Ще отидем до светилището и ще се поклоним на божествата.
Кана даде на Мики няколко оризови питки за приношение. Шизука загърна раменете й с наметалото си с качулка; навън бе станало още по-студено. Обкръжена от огромен ореол, луната пръскаше мъждива светлина през мъгливия въздух и хвърляше сенки през улицата и под дърветата, които растяха около светилището. Макар че беше два дни след пълнолунието на четвъртия месец, високо в планината все още беше твърде мразовито, за да се чуят жаби и цикади. Обаждаха се само бухали, подхванали отривистата си любовна песен.
Светилището бе осветено с две лампи — по една от всяка страна на олтара. Мики остави питките пред статуята на Хачиман, после двете плеснаха с ръце и се поклониха три пъти. Шизука се бе молила тук преди много време за Такео и Каеде и сега отправи същото прошение, помоли се и за душата на Кондо и му изрази благодарността си.
— Божествата ще закрилят ли Мая? — попита Мики, втренчена в изваяните черти на статуите.
— Ти помоли ли ги?
— Да, всеки път го правя. И татко. Но не разбирам как могат да откликнат на молитвите на всички, когато хората искат различни неща. Аз се моля татко да е жив и здрав, но пък мнозина се молят за неговата смърт.
— Затова ли си толкова отслабнала, защото се тревожиш за баща си?
— Ще ми се да бях с него. И с Мая.
— Последния път, когато те видях, беше толкова спокойна и се справяше чудесно. Какво се е случило оттогава?
— Не мога да спя добре. Страх ме е от сънищата.
— Какви сънища? — подкани я Шизука, тъй като Мики млъкна.
— Сънищата, в които съм с Мая. Тя е котката, а аз съм нейната сянка. Тя ми взема всичко и аз трябва да я следвам. Когато се опитвам да остана будна, чувам какво си говорят мъжете, а те винаги обсъждат едно и също — фамилията Муто, дали е редно господарят да е жена, Зенко, Кикута. Едно време ми харесваше да идвам тук. Чувствах се в безопасност и всички ме харесваха. Сега мъжете млъкват, когато минавам покрай тях, децата ме избягват. Какво става, Шизука?