Същата нощ имаше леко земетресение, от което постройките се заклатиха, а в някои части на града избухнаха пожари. Въздухът все още бе наситен с прах и дим, когато потеглиха с два допълнителни коня, единия от които яздеше един коняр на Мийоши. Както се бяха уговорили, се срещнаха с Бунта и сина му на брега на рова, току пред портите на крепостта.
— Имаш ли някакви вести от Таку? — обърна се Шизука към Бунта с мисълта, че синът й може би поддържаше връзка с фамилията Муто.
— Йошио не е получавал новини от последното новолуние, разполага само със сведения, че Таку все още е в Хофу — при тези думи Бунта се ухили многозначително и намигна на сина си, който се засмя.
„Нима всички вече знаят за увлечението му по Сада?“, запита се Шизука, усещайки, че в гърдите й се надига вълна на раздразнение към по-малкия й син.
Но през първата нощ от пътуването им, след като Шизука и Мики си бяха легнали, Бунта дойде при вратата и я повика тихо. Беше останал да се черпи с разни други пътници в някаква кръчма в малкото градче. Шизука усети мириса на вино в дъха му.
— Ела отвън. Току-що научих лоши вести — не беше пиян, но виното бе притъпило чувствата му и бе отвързало езика му.
Тя извади кинжала си изпод възглавницата, тикна го под нощната си роба и се загърна с наметалото си. Последва го до края на верандата. Нямаше луна; градчето бе потънало в тишина, тъй като пътниците гледаха да си откраднат няколко часа сън, преди зората отново да ги проводи на път. Беше твърде тъмно, за да може да различи изражението му.
— Може би е само слух, но реших, че ще искаш да го узнаеш — замълча за момент и после рече неловко: — Вестите не са добри, ще трябва да се подготвиш.
— Какво се е случило? — попита тя, а гласът й прозвуча по-силно, отколкото бе предполагала.
— Синът ти Таку е бил нападнат на пътя, явно от разбойници. Той и жената с него… Сада… са били убити.
— Не може да е истина! — възкликна тя. — Какви са тези разбойници в Средната провинция?
— Никой не знае подробности. Но хората говореха за това в кръчмата.
— Хора от Племето? Муто?
— Муто и Курода — после добави смутено: — Съжалявам.
„Той знае, че е истина“, каза си Шизука и самата тя го усети. Когато бе почувствала такава скръб по пътя към Кагемура, когато бе усетила духа на Кондо до себе си, мъртвите са я викали и ето сега Таку бе сред тях. „Това ще ме убие“, бе следващата й мисъл, тъй като болката вече бе тъй силна, че тя не виждаше как би могла да оцелее, как би могла да продължи да живее в един свят, в който сина й вече го нямаше. Бръкна в робата си за кинжала с намерението да го забие в гърлото си, очаквайки с охота физическата болка, която щеше да сложи край на мъката й. Но нещо я възпря. Сниши глас с мисълта, че Мики спи съвсем наблизо.
— Мая, дъщерята на владетеля Отори, бе поверена на грижите на Таку. И тя ли е мъртва?
— Никой не спомена нищо за нея — отвърна Бунта. — Едва ли някой е знаел, че е с тях, освен Муто в Маруяма.
— А ти знаеше ли?
— Чух, че някакво дете, което наричаха Котето, е с Таку. Сам се сетих кое може да е.
Шизука не отвърна. Полагаше отчаяни усилия да се овладее. В съзнанието й изникна образ от миналото, на Кенджи, от деня, в който бе разбрал за смъртта на дъщеря си в ръцете на Кикута. „Вуйчо, призова тя духа му, знаеш как страдам, сега и аз чувствам болката ти. Дай ми сили да продължа да живея, както стори ти. Мая. Трябва да мисля за Мая. Няма да мисля за Таку, не още. Трябва да спася Мая.“
— Ще продължаваме ли за Хофу? — попита Бунта.
— Да, трябва да установя истината — тя си помисли за всички ритуали, които трябваше да бъдат изпълнени за мъртвите, запита се къде ли са погребани телата, усети как мъката стегна стоманените си обръчи около гърдите й при мисълта за трупа на сина й там, в земята, в черния мрак. — Зенко в Хофу ли е? — попита, удивена, че думите й прозвучаха спокойно и ясно.
— Да. Преди седмица жена му била потеглила с кораб за Хаги, но той все още бил там. Надзиравал уреждането на търговията с чуждоземците. Разправят, че много се сближил с тях.
— Зенко трябва да знае. Ако са били разбойници, той е отговорен да бъдат заловени и наказани, както и да бъде спасена Мая, ако все още е жива — но още докато говореше, вече знаеше, че синът й не е бил убит случайно от някакви си разбойници. А никой от Племето не би посегнал на Таку… никой освен Кикута. Акио бе прекарал зимата в Кумамото и поддържаше връзка със Зенко… Не, не можеше да повярва, че Зенко бе замесен в убийството на собствения си брат. Нима щеше да загуби и двамата си синове? „Не бива да го осъждам, преди да говоря с него“, рече си тя.