Бунта я докосна предпазливо по ръката:
— Има ли нещо, което бих могъл да направя? Да ти донеса ли чай или вино?
Тя се отдръпна от него, съзирайки нещо повече от съчувствие в жеста му, внезапно обладана от омраза към всички мъже за тяхната похот и убийствено насилие.
— Бих искала да остана сама. Тръгваме призори. Не казвай нищо на Мики. Аз ще реша кога да й съобщя.
— Наистина много съжалявам — рече той. — Всички обичаха Таку. Ужасна загуба.
Когато стъпките му заглъхнаха, тя се свлече на верандата, загърна се с наметалото, все още стискайки в ръка ножа, чиято позната тежест бе единствената й утеха, нейното средство за бягство от света на болката. Тогава чу едва доловими стъпки по дъските. Мики допълзя до нея и се сгуши в прегръдките й.
— Мислех, че спиш — рече Шизука, притисна момичето до себе си и го погали по главата.
— Стъпките му ме събудиха и после вече не можех да не слушам — слабото й тяло трепереше. — Мая не е мъртва. Ако беше, щях да усетя.
— Къде е? Можеш ли да я откриеш?
Шизука си помисли, че ако съсредоточи вниманието си върху Мая, върху живите, няма да рухне. А с острата си чувствителност Мики сякаш го разбра. Не каза нищо за Таку, но помогна на Шизука да се изправи.
— Ела да си легнеш — рече, все едно Шизука бе детето, а тя — възрастната. — Дори и да не заспиш, ще си починеш. А аз искам да заспя, защото Мая ми говори в сънищата. Рано или късно ще ми каже къде е, и тогава ще отида и ще я намеря.
— Трябва да се върнем в Хаги. Трябва да те отведа при майка ти.
— Не, трябва да отидем в Хофу — прошепна Мики. — Мая е още в Хофу. Ако някой ден видиш, че ме няма, не се безпокой за мен. Аз ще съм с Мая.
Двете си легнаха и Мики се сгуши в Шизука, положила ръка върху гърдите й. Тя сякаш заспа, но Шизука лежеше будна и размишляваше за живота на сина си. Всички жени в Племето и онези, които принадлежаха към воинската класа, бяха принудени да свикват с вероятността за ранната насилствена смърт на мъжките си рожби. Момчетата бяха възпитавани да нямат страх от смъртта, а момичетата се обучаваха да не показват слабост или мъка. Да се страхуваш за нечий живот, означаваше да искаш по някакъв начин да привържеш този човек към себе си, а тя бе виждала как прекомерната и покровителствена майчина любов превръща момчетата в страхливци или ги тласка към безразсъдство. Таку беше мъртъв и тя скърбеше за него, но знаеше, че смъртта му може да означава само едно — той не е предал Такео, а е бил убит заради предаността му към него. Значи не бе умрял случайно или напразно.
По този начин съумяваше да се утешава и да си вдъхва сили през следващите няколко дни, докато яздеха към Хофу. Беше твърдо решена да не пристигне там като съсипана и скърбяща майка, а като главата на фамилия Муто; нямаше да покаже слабост, а щеше да разбере как бе загинал синът й, и щеше да въздаде справедливост на убийците.
Времето стана горещо и душно, дори морският бриз не можеше да разхлади пристанищния град. Падналите напролет дъждове бяха оскъдни и хората с тревога вещаеха необичайно знойно лято, вероятно дори суша, макар че повече от шестнайсет години това не се беше случвало. Проливните дъждове бяха падали навреме и се бяха изливали години наред, тъй че много млади хора никога не бяха изпитвали обичайните за засушаването трудности.
В града се чувстваше безпокойство, което не се дължеше само на душното време. Ежедневно пълзяха слухове за какви ли не зловещи знамения — лица на обречени, зърнати сред отблясъци от фенери край храма Дайфукуджи; ято птици, изписали на небето знаци, вещаещи нещастие… Още щом пристигнаха, Шизука усети искрената скръб и гнева на гражданите, предизвикани от смъртта на Таку. Тя не отиде в къщата на Араи, а остана в разположената недалеч от „Умедая“ странноприемница с изглед към реката. През първата нощ ханджията й каза, че Таку и Сада били погребани в Дайфукуджи. Тя прати Бунта да уведоми Зенко, че е пристигнала. На следното утро стана рано, без да буди Мики, чиито устни, ръце и крака потръпваха в неспокоен сън, и пое покрай речния бряг към яркочервения храм, който бе разположен сред свещените дървета и гледаше към морето, за да поздравява пристигащите в Средната провинция моряци с добре дошли у дома. От вътре се чуваше припяването на монасите и тя долови свещените звучни слова от сутрата за мъртвите.