Двама монаси пръскаха дъските с вода, преди да ги пометат. Единият от тях разпозна Шизука и каза на другия:
— Придружи господарката Муто до гробището. Аз ще уведомя игумена.
Под грамадните дървета се усещаше лека хладина. Монахът я отведе до наскоро изкопаните гробове, които още не бяха покрити с камъни; отстрани горяха лампи, а пред тях някой бе оставил приношение от цветя — морави перуники. Тя направи усилие да си представи тленните останки на сина си под земята. Силното му гъвкаво тяло вече бе неподвижно, а пъргавата му язвителна мисъл — угаснала завинаги. Духът му вероятно бродеше неспокойно между световете в търсене на справедливост.
Вторият монах се върна с тамян, а после, когато Шизука коленичи в безмълвна молитва, пристигна самият игумен и коленичи до нея. Известно време двамата останаха в мълчание, след което мъжът подхвана същата сутра за мъртвите.
Очите й се напълниха със сълзи, които се затъркаляха по страните й. Древните слова се извисиха към купола на дърветата и се смесиха с утринната песен на врабчетата и нежното гукане на гълъбите. По-късно игуменът я заведе в стаята си и й поднесе чай.
— Заел съм се лично да уредя изсичането на надгробния камък. Сметнах, че това би било желанието на владетеля Отори.
Тя впери поглед в него. Познаваше го от няколко години, но винаги го бе виждала във ведро настроение, способен както да се шегува с моряците на техния груб жаргон, така и да съчинява елегантни хумористични стихове с Такео, Каеде и доктор Ишида. Сега лицето му бе изопнато, а изражението му — сериозно.
— А нима брат му, владетелят Зенко, не се е заел с всичко това? — попита тихо тя.
— Опасявам се, че господарят Зенко е попаднал под влиянието на чуждоземците; не го е оповестил публично, но всички говорят за това. Приел е тяхната религия и сега я проповядва като единствената истинска вяра. Това го прави непригоден да влиза в нашите храмове и светилища и да изпълни необходимите церемонии за брат си — Шизука се втренчи в игумена, неспособна да повярва на ушите си. — Решението му предизвика голям смут — продължи игуменът. — Появиха се знамения и поличби, че боговете са оскърбени. Хората се страхуват, че ще бъдат наказани заради действията на господаря Араи. Чуждоземците пък твърдят точно обратното — че техният върховен бог Деус ще възнагради Зенко и всички, които се присъединят към него. А това включва повечето от личните му васали, на които е било заповядано или да си сменят религията, или да се простят с живота си.
— Пълно безумие — рече Шизука, решавайки да говори със Зенко възможно най-скоро. Не изчака да я извикат на аудиенция, а след като се върна в странноприемницата, се облече подобаващо и си поръча паланкин.
— Чакай ме тук — рече на Мики. — Ако не се върна до довечера, иди в Дайфукуджи, там ще се погрижат за теб — момичето я прегърна с необичайно вълнение.
Зенко излезе при стъпалата на верандата още щом поставиха паланкина на земята от вътрешната страна на портите. За момент на Шизука й олекна и даже си помисли, че го е преценила неправилно. Първите му думи бяха на съчувствие, последвани от изразяване на удоволствието му, че я вижда, и от изненада, че не е дошла направо при него.
Погледът й спря върху броеницата, която синът й носеше около врата — символ на чуждоземската религия, — и върху кръста, който висеше на гърдите му.
— Тази ужасна вест потресе всички ни — каза той, докато я въвеждаше в личните си помещения с изглед към градината. На верандата си играеше най-малкият му син, надзираван от бавачката. — Ела и поздрави баба си — викна Зенко и момчето послушно влезе в стаята и коленичи пред нея. Шизука го виждаше за пръв път — беше около двегодишен. — Както знаеш, съпругата ми замина за Хаги, за да прекара известно време със сестра си. Не й се щеше да остави малкия Хиромаса, но аз реших, че поне един от синовете ми трябва да бъде при мен.
— В такъв случай признаваш, че рискуваш живота на другите си деца? — попита тихо тя.
— Майко, Хана ще бъде с тях до две седмици. Не мисля, че ги грози някаква опасност. А и бездруго не съм направил нищо лошо. Ръцете ми са чисти — той ги вдигна пред нея и после хвана ръчичките на детето. — По-чисти от ръцете на Хиромаса — подразни го той.
— Той има дланите на Кикута! — възкликна Шизука озадачена. — Защо не си ми казал?
— Интересно, нали? Кръвта на Племето никога не може да бъде унищожена — той й се усмихна широко и махна към прислужничката да отведе детето. — Напомня ми Таку — продължи след известна пауза и избърса очи с ръкав. — За мен е поне малка утеха, че бедният ми брат продължава да живее в сина ми.