— Може би ще ми кажеш кой отне живота му — рече Шизука.
— Разбойници очевидно. Какво друго обяснение може да има? Ще ги заловя и ще ги пратя на съд. Естествено, в отсъствието на Такео от страната има отчаяни мъже, които стават дръзки и излизат на светло… — личеше си, че не го е грижа дали тя му вярваше или не.
— Ами ако ти заповядам да ми кажеш истината?
Той отмести поглед и отново скри лице в ръкава си, но тя имаше чувството, че не плаче, а се смее, изненадан и тържествуващ от собствената си дързост.
— Нека не говорим за заповеди, майко. Ще изпълня докрай синовния си дълг към теб, но във всички останали отношения смятам, че е редно ти да се подчиняваш на мен, защото съм и Муто, и Араи.
— Аз служа на Отори — отвърна тя. — Същото правеше и Кенджи, в това си се клел и ти.
— Да, служиш на Отори — каза той вече с нескрит гняв. — Това е проблемът от години. Откъдето и да погледнем историята на възхода на Отори, виждаме твоята ръка — в гоненията, на които Такео подложи Племето, в убийството на баща ми, дори в смъртта на владетеля Фудживара… какво те накара да разкриеш тайните на Племето пред Шигеру?
— Това ли те интересува? Ще ти кажа! Исках по-добър свят за теб и за Таку. Смятах, че трябва да живеете в света на Шигеру, не в света на Араи и на Племето. Такео и Каеде създадоха този свят. Няма да ти позволим да го унищожиш.
— С Такео вече е свършено. Да не мислиш, че императорът ще го удостои с благосклонността си? Ако изобщо се върне, ние ще го убием и аз ще бъда утвърден като върховен владетел на Трите провинции. Това е мое право и съм готов за него.
— Готов ли си да се биеш срещу Такео, Кахей, Сугита, Сонода… и повечето воини от Трите провинции?
— Това няма да е битка, а разгром. Със Сага на Изток и допълнителната подкрепа, която имаме от чуждоземците… — и той потупа кръста на гърдите си, — с техните оръжия и кораби Такео ще бъде разбит. Той всъщност не е кой знае какъв воин — всичките му прочути битки са спечелени по-скоро с късмет, отколкото с умение — после сниши глас: — Майко, мога да те защитя до някаква степен, но ако продължаваш да ме предизвикваш, няма да мога да удържа фамилията Кикута. Те настояват да бъдеш наказана за годините ти на неподчинение към Племето.
— Преди това аз сама ще сложа край на живота си! — възкликна тя.
— Така може би е най-добре — отвърна той, като я погледна право в очите. — Ами ако ти заповядам да го сториш сега?
— Девет месеца те носих под сърцето си — тя внезапно си спомни деня, в който бе отишла при Кенджи да подири позволението на Племето да даде живот на това дете. То бе нейният дар към любимия й — колко горд беше баща му! А сега и бащата, и синът вече бяха пожелали смъртта й. Изпълниха я гняв и тъга, година плач нямаше да ги уталожи. Усети как разумът й заплашва да се поддаде на лудостта. „Ще ми се да можех да се самоубия“, помисли си, изкушена от унищожителната сила на смъртта. Единствено съдбата на близначките я възпираше. Искаше да попита за Мая, но се страхуваше да не разкрие нещо, което Зенко може би не знаеше. По-добре да мълчи, да направи онова, което бе правила цял живот — да се преструва, докато действа, както смята, че е най-добре. Направи огромно усилие да потисне емоциите си и да придобие онова нежно изражение, което бе използвала толкова често. — Зенко, ти си първородният ми син и единственото ми желание е да ти бъда майка. Ще обмисля всичко, което ми каза. Дай ми ден-два. Нека уредя подробностите около паметника на брат ти. Не мога да взема решение, когато съзнанието ми е замъглено от скръб… — за момент си помисли, че той ще й откаже; прецени разстоянието до градината и зида, но в мълчанието й се стори, че чува дишане на мъже — зад преградите и в храстите навън имаше скрити стражи. „Наистина ли се е страхувал, че съм дошла да го убия? След като Таку е погребан току-що?“ Нямаше големи шансове да избяга. Щеше да стане невидима; ако стражите се втурнат след нея, ще обезоръжи някой от тях, ще му вземе меча…
У него се задействаха някакви остатъци от уважение и почит.
— Добре — съгласи се. — Ще наредя на стражите ми да те съпроводят. Не се опитвай да им избягаш и в никакъв случай не напускай Хофу. Когато траурът ти свърши, или се присъединяваш към мен, или се самоубиваш.
— Ще дойдеш ли да се помолиш за брат си?