Той отправи към нея смразяващ поглед, след което нетърпеливо поклати глава. Тя не искаше да го притиска, защото се опасяваше, че ще я задържи там, ако се наложеше, дори и със сила. Поклони се покорно, усещайки как гневът бушува безсилно в гърдите й. Когато си тръгна, в отдалечения край на верандата чу гласове; обърна глава и видя Дон Жоао със своята преводачка Мадарен да вървят към нея. Бяха пременени в нови великолепни одежди, дори и Мадарен, и вървяха с новопридобита увереност.
Шизука поздрави хладно Дон Жоао и после заговори на Мадарен, без да използва любезности, давайки израз на гнева, който бе сдържала с такива усилия:
— Какво правиш тук ти, а?
Мадарен се изчерви от тона й, но се овладя и отвърна:
— Изпълнявам волята Божия, както всички.
Шизука не отговори, а се качи в паланкина. Докато шестима от хората на Зенко я отнасяха в рязък тръс, тя прокле чуждоземните заради ненавременната им намеса в тукашните дела. Почти не си даваше сметка за думите, които се изливаха от устата й; гневът и скръбта я бяха направили непоследователна, тя чувстваше как я тласкат към лудостта.
Паланкинът спря и бе спуснат на земята пред странноприемницата, но тя не слезе веднага; искаше й се да остане там, в това малко пространство, така подобно на ковчег, и повече никога да не се занимава с живите. Накрая мисълта за Мики я принуди да излезе на бронзовата светлина.
Бунта седеше на верандата в позата, в която го беше оставила, но стаята бе празна.
— Къде е Мики? — попита тя рязко.
— Вътре — отвърна той изненадан. — Никой не е минавал покрай мен, нито на влизане, нито на излизане.
— Кой я е взел? — сърцето на Шизука заби на пресекулки от ужас.
— Никой, кълна ти се.
— По-добре не ме лъжи — каза тя, влезе отново в стаята и напразно претърси всяко ъгълче за тънкото телце, което можеше да се свие така, че да се мушне в най-тясното пространство. Стаята беше празна, но в единия край забеляза някаква драскулка върху дървената греда. Два полукръга с дъгите един към друг и отдолу една окръжност. — Отишла е да намери Мая! — Шизука коленичи на пода, опитвайки се да успокои ударите на сърцето си. Мики беше заминала — станала е невидима, промъкнала се е покрай Бунта, излязла е навън и е отишла в града — нещо, на което бе обучена в годините, прекарани в Племето. На този етап Шизука не можеше да стори нищо за нея.
Дълго остана коленичила, чувствайки как жегата на деня я обгръща все по-силно; между гърдите и под подмишниците й плъзнаха струйки пот. Чу стражите да подвикват нетърпеливо един към друг и осъзна, че шансовете й все повече намаляват. Не можеше да изчезне и да остави Таку без траур, но трябваше ли да стои в Хофу, докато или синът й, или Кикута организираха смъртта й? Нямаше време да търси връзка с фамилията Муто и да ги призове на помощ, а и дали щяха да откликнат, след като Зенко вече претендираше за водачество в рода?
Тя призова мъртвите за утешение — Шигеру, Кенджи, Кендо и Таку. Скръбта и безсънието бяха почнали да искат своята дан. Почувства ледения им дъх върху себе си, когато я приканиха с въздишка: „Моли се за нас! О, моли се за нас!“
Изтощеното й съзнание се вкопчи в тази възможност. Щеше да отиде в храма и да жалее мъртвите, докато или станеше една от тях, или те й кажеха какво да прави.
— Бунта — повика го тя. — Имам една последна задача за теб. Иди и ми намери остри ножици и бяла роба.
Той се появи на прага с посивяло от стъписване лице.
— Какво се е случило? Не ми казвай, че си решила да сложиш край на живота си.
— Просто направи това, което ти казвам. Трябва да отида до храма и да уредя надгробния камък за Таку и погребалните церемонии. След като ми донесеш онова, за което те помолих, прави каквото искаш. Освобождавам те от служба при мен.
Щом Бунта се върна, тя му нареди да чака отвън. Разгъна вързопа и извади ножиците. Развърза косите си, раздели ги на две и ги отряза последователно, поставяйки внимателно дългите кичури на постелката. С изненада отбеляза колко многобройни бяха станали белите нишки в тях. После подстрига късо останалата част от косите си, чувствайки как косъмчетата се сипят по нея като прах. Изтупа ги и облече бялата роба. Взе оръжията си — меч, кинжал, гарота и кръглите ножове за хвърляне — и ги постави на пода между двете стиски коси. Поклони се доземи, изразявайки своята благодарност за оръжията и за целия си живот до момента; после си поиска купичка чай, изпи течността и с рязко движение на двете си силни ръце счупи купичката на две.