— Няма да пия отново.
— Шизука! — възрази Бунта откъм прага, но тя не му обърна внимание.
— Да не е обезумяла? — чу шепота на сина му. — Горката жена!
С бавни, но решителни стъпки се отправи към предната част на странноприемницата. Новината за посещението й при Зенко се бе разпространила и отвън се бе събрала малка тълпа. Когато се качи в паланкина, я последваха нататък по пътя покрай речния бряг към Дайфукуджи. Стражите на Зенко се почувстваха неловко от това шествие и на няколко пъти се опитаха да разгонят тълпата, но тя нарастваше и ставаше все по-неуправляема и враждебна; мнозина побягнаха надолу към реката, тъй като бе време на отлив и грабвайки камъни от насипа, започнаха да замерят с тях стражите, успявайки да ги принудят да отстъпят от портите на храма. Носачите оставиха паланкина на земята пред вратите и тя бавно влезе в главния двор. Движеше се така, все едно се носеше във въздуха. Тълпата се скупчи на входа. Тя седна на земята, кръстосвайки крака в позата на светците, и най-накрая си позволи да избухне в сълзи заради смъртта на единия си син и предателството на другия.
Погребалните ритуали течаха, докато тя седеше там; надгробният камък бе гравиран и положен. Дните минаваха, но тя не помръдваше, като нито ядеше, нито пиеше. На третата нощ заваля леко и хората взеха да говорят, че небесата я хранели. От този миг нататък валеше всяка нощ; през деня често се виждаха птици, които пърхаха с криле около главата й.
— Хранят я със зрънца просо и мед — съобщиха монасите.
Жителите на града говореха, че самото небе плачело за опечалената майка, и изразиха своята признателност за предотвратената опасност от суша. Популярността на Зенко намаляваше, докато луната на петия месец нарастваше и все повече изпълваше своя диск.
Четирийсет и втора глава
Дни наред Мая скърбеше за изгубените коне, неспособна да се взре в по-голямата загуба. Шигеко й бе заръчала да се грижи за тях и тя ги бе освободила. Отново и отново преживяваше мига, в който бе пуснала юздите на кобилите и те бяха избягали. Съжаляваше горчиво за тях, както и за необяснимата си неспособност да се движи или да се защитава. Това бе третият път, в който се изправяше пред истинска опасност… след нападението в Инуяма и сблъсъка с баща й… и чувстваше, че в решителни моменти се проваля въпреки годините обучение в Племето.
Разполагаше с достатъчно време да размишлява над преживяното. Когато дойде в съзнание, гърлото я болеше и й се гадеше. Установи, че се намира в малка, мъждиво осветена стая, която разпозна като едно от тайните помещения в някаква къща на Племето. Такео често бе разказвал на дъщерите си истории за времето, когато от Племето го бяха държали в такива стаи, и сега споменът я успокои и утеши. Беше решила, че Акио ще я убие незабавно, но той не го стори… държеше я с някаква определена цел. Тя знаеше, че може да избяга по всяко време, тъй като котето не беше ограничено от врати и стени, но още й беше рано. Искаше да остане близо до Акио и Хисао; никога нямаше да им позволи да убият баща й; преди това тя лично щеше да им отнеме живота. Ето защо потисна първо гнева си, а после и страха си и се зае да научи за тях каквото можеше.
Първоначално виждаше Акио само когато й носеше храна и вода; храната беше оскъдна, но тя не усещаше глад. Всеки път беше установявала, че колкото по-малко ядеше, толкова по-лесно й беше да става невидима и да раздвоява образа си. Упражняваше се в това, докато беше сама, понякога дори като се заблуждаваше и виждаше Мики облегната на отсрещната стена. Не говореше с Акио, но го изучаваше, както и той нея. Знаеше, че той не можеше да става невидим, нито притежаваше приспиващия поглед на Кикута, но можеше да улавя присъствието на човек в състояние на невидимост и да преодолява опитите да бъде приспан. Имаше бързи рефлекси, беше неимоверно силен и напълно лишен от жалост или от което и да било от по-нежните човешки чувства.
Два-три пъти на ден една от прислужничките в къщата я придружаваше до нужника; освен нея не виждаше никого. На свой ред Акио почти не разговаряше с нея. Но след като бе стояла затворена близо седмица, късно една вечер той се появи, коленичи пред нея, хвана ръцете й и ги обърна с дланите нагоре. Тя усети виното в дъха му, а и речта му бе неестествено забавена.
— Очаквам да ми отговаряш честно, тъй като съм господарят на твоето семейство. Имаш ли някое от уменията на баща си?
Тя поклати глава и още преди края на движението усети как главата й се отмята назад и й притъмнява пред очите от плесницата му. Не беше видяла ръката му да помръдва.