— Вече се пробва да ми приковеш погледа! Сигурно владееш съня на Кикута. Освен това те видях как ставаш невидима в странноприемницата. Притежаваш ли остър слух? — тя кимна, защото не искаше да я убие намясто, но не му каза нищо за котето. — А къде е сестра ти?
— Не знам.
Макар че този път го очакваше, не успя да се отдръпне достатъчно бързо, за да избегне втория удар. Акио се хилеше, все едно играеше някаква игра.
— В Кагемура с фамилията Муто.
— Тъй ли? Че тя не е Муто, а Кикута. Мисля, че мястото й е тук, при нас.
— Муто никога няма да ти я дадат.
— При тях са настъпили известни промени. Смятах, че си го разбрала. В крайна сметка Племето винаги запазва единството си. Това е начинът ни за оцеляване — той почука с нокти по зъбите си. Горната част на дясната му ръка носеше белег от стара рана, който започваше от китката и свършваше в основата на палеца му. — Видя как убих онази вещица Сада. Няма да се поколебая да сторя същото и с теб.
Тя не отговори; беше по-заинтригувана от собствената си реакция — бе изненадана, че не се страхува от него. До този момент не беше осъзнала, че също както баща си притежава безстрашието на Кикута.
— Както разбрах — продължи той, — майка ти няма да стори нищо, за да те спаси, но баща ти те обича.
— Не е истина — излъга Мая. — Баща ми не се вълнува особено от мен и сестра ми. Воинската класа мрази близначките и ги смята за позор. Просто баща ни е мекушав по природа, това е.
— Винаги е бил лигльо — рече Акио и тя съзря слабостта в него, дълбоката омраза и завист, които изпитваше към Такео. — Може би ти ще ми го доведеш.
— Само ако възнамерява да те убие — отвърна тя.
Акио се засмя и стана:
— Но той никога няма да убие Хисао!
Тя се улови, че отново мисли за Хисао. През последната половин година й се наложи да понесе факта, че той е син на баща й, неин полубрат, за когото не говореше никой и за чието съществуване, беше сигурна, майка й нямаше и най-малка представа. Не по-малко сигурна беше, че Хисао не знаеше кой е истинският му баща. Беше нарекъл Акио „татко“, беше се втренчил в нея недоумяващо, когато му бе заявила, че е негова сестра. В главата й за пореден път прозвуча гласът на Сада: „Значи момчето наистина е син на Такео?“ И отговорът на Таку: „Да, и според пророчеството е единственият човек, който може да сложи край на живота му.“
Нейният все още наполовина развит характер притежаваше непреклонност, наследена от Кикута, който я правеше безпощадно целеустремена. За нея равновесието беше просто — ако Хисао умреше, Такео щеше да живее вечно.
Освен тренировъчните упражнения, които си правеше прилежно, тя нямаше с какво да се занимава и често блуждаеше между будното състояние и съня, изпълнен с живи образи. Сънуваше Мики, чийто образ бе тъй ясен, че когато отвореше очи, не можеше да повярва, че сестра й не е в стаята при нея. Сънуваше и Хисао; коленичеше до него, докато спеше, и шепнеше в ухото му: „Аз съм твоя сестра.“ Веднъж даже сънува, че котето лежи до него, и през козината му почувства топлината на тялото му.
Хисао сякаш обсеби съзнанието й — искаше да научи всичко за него. Започна да си прави опити, приемайки формата на котето през нощта, докато всички в къщата спяха, първоначално от време на време, тъй като искаше да го запази в тайна от Акио, а после с все по-нарастваща увереност. През деня беше затворник, но през нощта бродеше свободно из къщата, наблюдаваше всички обитатели и влизаше в сънищата им. Виждаше страховете и надеждите им и много от тях предизвикваха искреното й презрение. Прислужничките се оплакваха от призраци, разправяха как чувствали нечий дъх върху лицето си или мека топла козина до себе си в леглото, как чували някакво грамадно същество да стъпва с меки лапи по пода. Из целия град се случваха странни неща, появяваха се знамения и видения.
Акио и Хисао спяха в една стая в дъното на къщата отделно от другите мъже. Мая отиде там в най-тихата и тъмна част на нощта, точно преди зазоряване, за да наблюдава как Хисао спи, понякога в прегръдките на Акио, понякога сам. Спеше неспокойно, мяташе се и бълнуваше. Сънищата му бяха зловещи и накъсани, но будеха любопитството й. Понякога той се будеше и не можеше да заспи отново; тогава отиваше в една малка постройка в задната част на къщата, от другата страна на двора, където имаше работилница за коване и поправяне на домакински принадлежности и оръжия. Мая го следваше и наблюдаваше, отбелязвайки мислено предпазливите му, изключително прецизни движения, ръцете му — умели и сръчни, и неимоверната му отдаденост в процеса на изобретяване и изпробване.