„Мики!“, изстена безмълвно и сякаш Мики й отвърна; почувства как яростта към Хисао я обзема отново; котето се материализира, озъбено и съскащо. Той изпищя изненадан и я пусна; котето отстъпи назад, готово да избяга, но още не беше готово да се откаже от битката.
Прекъсването й осигури миг да възстанови самообладанието и концентрацията си. Видя, че въпреки бързината на непосредствената му реакция все още имаше нещо, което го обезсилваше. Очите му се замъглиха и той залитна леко. Изглеждаше така, сякаш се опитваше да види нещо точно зад гърба й и се вслушваше в нечий шепот.
Мая си помисли, че е номер, за да я накара да отмести поглед, и продължи да го гледа втренчено. Мирисът на гнилоч и плесен се засили; стаята ставаше непоносимо гореща; гъстата козина на котето я задушаваше. Чу гласа от дясната страна, който й пошепна нещо. Макар че не разбра думите, чу достатъчно, за да е сигурна, че не бе на Нори.
Хвърли поглед встрани и видя жената. Беше млада, може би деветнайсет-двайсетгодишна, с къси коси и бледо лице. Беше облечена в бяла роба, загърната на обратната страна от тази на живите, и се носеше над земята. Лицето й изразяваше такъв гняв и отчаяние, че дори коравото сърце на Мая се трогна. Видя, че Хисао изгаря от желание да погледне призрака и в същото време се страхува; котешкият дух, който я бе обсебил, се движеше свободно между световете и за първи път тя потърси неговото познание и мъдрост.
„Значи това е имал предвид Таку“, взе да разсъждава тя, разпознавайки своя дълг към котето и начина, по който можеше да го изпълни, а веднага след това и силата, която й даваше, и как би могла да я използва.
Жената извика към нея:
— Помогни ми! Помогни!
— Какво искаш? — попита котето.
— Искам синът ми да ме чуе!
Преди да успее да й отговори, Хисао се приближи.
— Ти се върна! — рече той. — Значи си ми простила. Ела, нека те докосна. И ти ли си призрак? Може ли да те подържа?
Той протегна ръка и тя видя как гъстата котешка козина се промени и омекна, копнееща да усети допира му. За нейно учудване и неудоволствие котето отвърна все едно на своя господар, сведе главица, прибра уши и му позволи да го погали.
Тя се подчини на мъдростта на котето. Докосването обедини нещо вродено у двама им. Хисао ахна. Мая почувства как болката сякаш премина в собствената й глава и после се разнесе. Погледна през неговите очи и усети полуслепотата, зърна въртящите се светлини, наподобяващи зъбни колела на някой уред за изтезания, след което образът на света се проясни по нов начин и Хисао възкликна:
— Майко?
Жената призрак заговори:
— Най-накрая. Сега ще ме изслушаш ли?
Ръката му все още бе върху главата на котето. Мая усети объркването му — облекчението, че болката си е отишла, ужаса да влезе в света на мъртвите, страха от силата, която се пробуждаше. На ръба на собственото й съзнание пулсираше подобен ужас от един път напред, по който тя не искаше да поема, път, по който трябваше да тръгнат двамата с Хисао, макар че тя го мразеше и искаше да го убие.
Нори викна отвън:
— Побързай! Господарят се връща!
Хисао отдръпна ръка от котето. Мая се върна с облекчение във формата си на момиче. Искаше да се махне от него, но той я хвана за ръката; стори й се, че усеща стискането чак в мозъка на костите си. Той се взираше в нея с жаден поглед и удивление.
— Не си отивай! — възкликна Хисао. — Кажи ми, видя ли я?
Застанала на прага, Нори погледна първо единия, после другия.
— По-добре си! — възкликна тя. — Излекувала те е!
И двамата не й обърнаха внимание.
— Разбира се — отвърна Мая на Хисао, докато се промъкваше покрай него. — Тя е твоята майка и иска да я изслушаш.