Четирийсет и трета глава
„Той ще каже на Акио, помисли си тя, докато Нори я превеждаше припряно обратно към тайната стая. Казва му всичко. Акио ще разбере за котето. Или ще ме убие, или ще ме използват по някакъв начин срещу татко. Трябва да избягам; да, трябва да си отида вкъщи. Ще предупредя мама за Зенко и Хана. Трябва на всяка цена да се прибера.“
Но котето бе усетило ръката на своя господар върху главата си и сега не искаше да си ходи. А въпреки разумното си решение Мая копнееше да изпита отново онези мигове, в които преминаваше между световете и разговаряше с призраци. Искаше да научи всичко, което те знаеха, да разбере какво означава да умреш, и да разбули тайните, които мъртвите криеха от живите.
Седмици наред беше спала неспокойно, но щом се прибра в малката задушна стаичка, я връхлетя непреодолима отпадналост. Клепачите й натежаха; цялото й тяло я болеше от немощ. Без да каже нищо на Нори, легна на пода и незабавно потъна в дълбоката река на съня.
Събуди я заповед, която сякаш я извлече изпод водата.
„Ела при мен!“
Бе най-тъмната част на нощта, въздухът бе неподвижен и влажен. Вратът и косите й бяха мокри от пот. Не искаше да усети тежката козина на котето, но господарят му го викаше, трябваше да отиде при него.
Котето наостри уши и взе да върти глава. Мина лесно през вътрешните прегради и външните стени, озова се в двора в задната част на къщата и прекоси пространството пред работилницата, където пещите горяха цяла нощ. Всички бяха свикнали Хисао да е там рано сутрин, още преди зазоряване. Беше направил това място свое и никой не го безпокоеше.
Той протегна ръка и котето отиде при него, сякаш копнееше за допира, за ласката му. Той потърка главата му, а котето го близна по бузата с грапавия си език. Никой от двамата не каза нищо, но между тях протичаше животинска нужда от обич, копнеж за близост, за докосване.
Доста по-късно Хисао каза:
— Покажи се в истинската си форма.
Мая осъзна, че е притисната до тялото на момчето, а ръката му е на врата й. Стори й се вълнуващо и в същото време отблъскващо. Тя се отскубна от прегръдката му. Не можеше да види изражението му в полумрака. Огънят пращеше, а от дима очите й се насълзиха. Той вдигна лампата, приближи я и се взря в лицето й. Тя сведе поглед, тъй като не искаше да го предизвиква. И двамата останаха безмълвни, сякаш никой от тях не искаше да се връща в човешкия свят на думите. Накрая Хисао попита:
— Защо идваш при мен като коте?
— Убих едно с погледа на Кикута и неговият дух се всели в мен. Никой от Муто не знае как да се справи с него, но Таку ми помагаше да го овладея.
— Аз съм господарят на това коте, но не знам нито защо, нито по какъв начин. Докато беше с мен, облекчи болката ми и успокои гласа на духа, за да мога да го чувам. Обичам котки, но баща ми уби една пред очите ми, защото я харесвах… ти не си тази котка, така ли?
Тя поклати глава.
— И все пак те харесвам — каза той. — При това сигурно много, защото непрестанно мисля за теб. Имам нужда от присъствието ти. Обещай ми, че ще останеш при мен — той сложи лампата на пода и се опита да я придърпа към себе си, но тя се възпротиви.
— Нали знаеш, че сме брат и сестра?
Той се навъси:
— Значи тя е и твоя майка? Жената призрак? Ти затова ли можеш да я усетиш?
— Не, нямаме обща майка, а общ баща.
Сега вече го виждаше по-ясно. Не приличаше на баща й, нито на тях двете с Мики, но блестящите му коси с лъскавината на птиче крило бяха като техните; кожата му имаше подобен цвят, с онзи меден оттенък, който се оказа такова изпитание за Каеде. Мая внезапно си спомни детството — слънчобрани, сенници и кремове за изсветляване на кожата; колко глупаво и лековато й се струваше всичко това сега.
— Твоят баща е Отори Такео, когото ние наричаме Кучето — той се изсмя с онзи презрителен смях, който тя ненавиждаше. Внезапно омразата й към него се възвърна и тя изпита негодувание към себе си за лекотата и готовността, с която котето му се подчиняваше. — Ние с баща ми ще го убием — той се наведе вън от сиянието на лампата и измъкна една малка пушка. Светлината проблясваше по тъмната метална повърхност. — Той е магьосник и от години никой не може да го доближи, но това оръжие е по-силно от магия — втренчи се в нея и заяви с преднамерена жестокост: — Ти сама видя как очисти Муто Таку.
Мая не отговори, а се замисли откровено и без всякаква сантименталност за смъртта на Таку. Той беше убит в бой, беше загинал с достойна смърт, не беше предал никого; двамата със Сада бяха умрели заедно. В смъртта му нямаше нищо, което да я изпълваше със съжаление. Хапливостта на Хисао не я засегна, нито я нарани.