— Твоят баща е владетелят Отори — заяви тя. — Затова се опитах да те убия, за да не го убиеш ти…
— Моят баща е Кикута Акио — в гласа му прозвучаха съмнение и гняв.
— Акио се отнася с теб жестоко, насилва те и те лъже. Той не ти е баща. Дори не знаеш как се държи с децата си един истински баща.
— Той ме обича — прошепна Хисао. — Крие го от всички, но знам, че е истина. И се нуждае от мен.
— Питай майка си. Нали ти казах, че трябва да я изслушаш? Тя ще ти каже истината.
Последва ново продължително мълчание. Беше горещо — тя усещаше как по челото й бяха избили капчици пот.
— Стани отново котка и ще я изслушам — каза той тъй тихо, че едва го чу.
— Тя тук ли е?
— Винаги е тук — отвърна Хисао. — Свързана е с мен с нишка, както и аз някога съм бил свързан с нея. Никога не ме оставя. Понякога мълчи. Тогава не е толкова зле. Но когато иска да говори… тогава ми прилошава.
— Защото се опитваш да се съпротивяваш на света на духовете. И с мен беше така. Когато котето искаше да се появи, а аз му се противопоставях, и на мен ми призляваше.
Хисао каза:
— Никога не съм притежавал каквито и да било умения на Племето. Не съм като теб. Не мога да ставам невидим. Не мога да използвам фалшив образ. Дори когато наблюдавам тези неща, ми става зле. Но не и котето. С котето се чувствам добре, изпълнен със сила — той, изглежда, не усещаше, че гласът му се бе променил и бе добил хипнотично свойство, изпълнен с молба, на която тя не можеше да устои. Усети как котето се протяга и се свива в копнеж. Хисао притегли гъвкавото телце до себе си и прокара ръце по гъстата козина. — Стой до мен — прошепна и после вече каза по-силно: — Ще те изслушам, майко, готов съм да чуя каквото имаш да ми кажеш.
Пламъците на огъня и лампата замъждукаха и затрепкаха, когато внезапно по пръстения под премина струя топъл зловонен въздух, вдигна прах и затрака в капаците на прозорците. После лампата загоря по-ярко и освети жената дух, която се приближи, носейки се съвсем близо над земята. Момчето седеше, без да помръдне; котето лежеше до него, с глава под дланта му и с немигащи златисти очи.
— Сине — изрече майката с треперещ глас. — Нека те почувствам, нека те прегърна — тънките й пръсти докоснаха челото му, погалиха косите му; той усети близостта й, а след това и едва доловим натиск от прегръдката й. — Едно време те прегръщах така, докато беше още бебе.
— Спомням си — прошепна той.
— Непоносимо ми бе да те изоставя. Те ме накараха да погълна отрова, те — Котаро и Акио, който уж плака от любов към мен, макар че се подчини на Племето, накара ме насила да погълна хапчетата и ме гледаше как умирам в агония. Но те не можаха да ме задържат далеч от теб. Бях едва двайсетгодишна. Не исках да умирам. Акио ме уби, защото мразеше баща ти.
Ръцете му се заровиха в козината на котето.
— Кой е баща ми?
— Момичето е право — твоя сестра е, а Такео е твой баща. Аз го обичах. Наредиха ми да преспя с него, за да те създам. Подчиних им се за всичко. Но не предвидиха, че ще се влюбя в него и че ти ще се родиш от една любов на такава сладостна необузданост, затова се опитаха да унищожат всички ни. Първо мен, а сега ще използват теб да убиеш собствения си баща, след което ти също ще умреш.
— Лъжеш! — възкликна той с пресъхнало гърло.
— Аз съм мъртва — отвърна тя. — Само живите лъжат.
— Мразил съм Кучето през целия си живот, сега не мога да се променя.
— Ти не знаеш ли кой си? Във всичките пет семейства на Племето не остана нито един, който би могъл да те разпознае. Ще ти кажа онова, което ми прошепна моят баща в мига на смъртта си. Ти си повелителят на призраците.
Много по-късно, след като се върна в стаята си и си легна, без да може да заспи, вперила поглед в мрака, който избледняваше бавно, за да се слее със зората, Мая преживя отново мига, в който чу духа да изрича онези думи — по гръбнака й бяха плъзнали смразяващи тръпки, козината й бе настръхнала. Ръката на Хисао бе стиснала врата й. Той не бе разбрал изцяло тяхното значение, но Мая си спомни думите на Таку — повелителят на призраците бе онзи, който преминава от единия свят в другия, шаманът, който има силата да утешава и да подбужда мъртвите. Не беше забравила гласовете на призраците, които се бяха скупчили около нея в нощта на Празника на мъртвите на брега пред къщата на Акане; бе усетила мъката им заради тяхната насилствена и преждевременна смърт и искането им за отмъщение. Те търсеха Хисао, господаря, и тя, превъплътена в котето, му даваше власт над тях. Но как би могъл Хисао, това жестоко и извратено момче, да притежава такава сила? И как би я използвал Акио, ако я разкриеше?