— Маи ми каза, че Рюме, конят на Таку, издъхнал едновременно с господаря си — каза му Хироши, докато яздеха рамо до рамо. — Но не е ясно дали и той е бил застрелян.
Денят беше горещ, без нито едно облаче на небето; конете бяха плувнали в пот, тъй като пътят нагоре към все още далечната планинска верига ставаше все по-стръмен.
— Помня съвсем ясно момента, в който за пръв път видяхме жребците — отвърна Такео. — Ти ги разпозна незабавно като синове на Раку. За мен те бяха първият признак на възраждащата се надежда, на живота, който покълва от смъртта.
— Рюме ще ми липсва почти колкото Таку — рече Хироши тихо.
— За щастие конете на Отори не дават и най-малък признак за упадък. Смятам дори, че под твоето вещо ръководство развъждането им все повече се подобрява. Никога не съм допускал, че отново ще имам кон като Шън, но трябва да призная, че Тенба е достоен заместник.
— Обяздването му беше истинско предизвикателство, но се оказа добър — рече Хироши.
Тенба се движеше в тръс съвършено спокойно, но точно когато Хироши заговори, вирна глава и я извърна, за да погледне в посоката, от която бяха дошли, при което изцвили пронизително.
— Избърза с преценката — каза Такео, овладявайки коня, след което го подкани отново да поеме напред. — Той продължава да бъде предизвикателство.
Шигеко, която яздеше в края на шествието заедно с Гемба, препусна към тях.
— Нещо го е разстроило — рече тя и се обърна на седлото, за да хвърли поглед зад себе си.
— Липсва му киринът — предположи Хироши.
— Може би трябваше да го оставим с него — рече Такео. — Помислих си го, но не ми се искаше да се разделяме.
— В Мияко щеше да стане съвсем неуправляем — каза Хироши и хвърли поглед към Шигеко. — Той е обязден с нежност и вече не може да търпи грубо отношение.
Конят продължаваше да проявява нервност, но на Такео му допадна предизвикателството да го убеждава, че трябва да се успокои, и връзката помежду им се засили. Пълнолунието на шестия месец настъпи, но не донесе очакваните дъждове. Такео се бе опасявал, че ще им се наложи да преминат най-високия проход в дъждовно време, и сега изпита облекчение, но жегата се засилваше, а намаляващата луна имаше особен червеникав оттенък, който изпълваше всички с безпокойство. Конете отслабнаха; конярите се опасяваха, че имат глисти или са яли пясък. Нощем комари и папатаци тормозеха животни и хора. Докато на изток се появи новата луна на седмия месец, всяка нощ трещяха гръмотевици и небето бе разсичано от светкавици, но така и не заваля.
Гемба бе станал много мълчалив; Такео често се будеше през нощта и го виждаше да седи неподвижно в медитация или молитва, а веднъж-дваж дори сънува или си представи Макото, там далеч в Тераяма, да прави същото. Сънищата му бяха за прекъснати нишки и празни ковчези, за огледала, които не отразяват, и за хора без сенки. „Нещо не е наред“, бе казал Гемба и той го чувстваше в потока на кръвта по вените си и в тежината на костите си. Болката, която бе намаляла в началото на пътуването, сега се бе върнала и му се струваше по-силна от всякога. С настойчивост, която не разбираше съвсем, нареди да се движат по-бързо; ставаха призори и яздеха на лунна светлина.
Преди луната да изпълни първата си четвърт, вече приближаваха прохода, който се намираше на по-малко от половин ден път по думите на Сакаи Масаки, който бе избързал напред да разузнае.
Гората беше гъста. Направиха си лагер под дърветата; един поток им осигуряваше вода, но трябваше да се хранят пестеливо, тъй като провизиите, които си бяха взели, вече бяха на свършване. Такео спеше леко и се събуди тутакси, когато един от стражите извика:
— Владетелю Отори!
Беше на зазоряване, птиците току-що бяха подхванали утринната си песен. Отвори очи, но реши, че още сънува. Както винаги, първо отправи поглед към вързаните коне, и тогава видя кирина.
Привел дългия си врат, беше застанал до Тенба с разкрачени нозе, като бе приближил глава до главата на коня, а белите му петна просветваха мистериозно на утринната дрезгавина.
Такео стана; нозете му се бяха схванали и го боляха. Хироши, който спеше близо до него, вече беше на крака.
— Киринът се върна! — извика той.
Възклицанието му събуди останалите и след малко те вече се бяха скупчили наоколо. Очевидно странното животно бе щастливо, че се намира сред тях — подуши Шигеко и близна ръката на Хироши с дългия си език. На много места кожата му бе одрана, коленете му бяха ожулени и кървяха. Стъпваше предпазливо на задния си ляв крак, а по шията му личаха рани от въже, все едно многократно бе правил опити да се отскубне.