— Татко, трябва пак да си вземеш Джато. Не бива да тръгваш без него.
Той го пое от нея с благодарност. До момента мечът бе пътувал на отделен кон, тъй като бе твърде тежък за Шигеко; сега вече се намираше на гърба на Тенба, точно пред седлото. Джато все още бе в церемониалните одежди, в които изглеждаше великолепен. Такео завърза шнура на кирина за ремъка върху врата на коня и преди да се качи отново, прегърна Шигеко с безмълвна молитва за безопасността й. Беше около пладне и жегата се усилваше; дори в планината въздухът бе неподвижен и тежък. Такео хвана юздите на Тенба в лявата ръка, вдигна поглед и видя, че на запад се скупчват огромни буреносни облаци. Конят отметна глава, за да избегне талазите хапещи мушици.
Докато се отдалечаваше от групата заедно с кирина, Такео усети, че някой го следва пеша. Беше заповядал да го оставят да отиде сам и сега се обърна на седлото, за да нареди на този, който не се бе подчинил, да спре незабавно.
— Владетелю Отори! — беше Маи, момичето от фамилията Муто, сестрата на Сада. Той спря за момент и тя се приближи до хълбока на коня. Тенба обърна глава към нея. — Може да съм ви полезна. Позволете да дойда с вас.
— Имаш ли оръжие?
Тя измъкна изпод робата си кинжал.
— Освен него имам ножове за хвърляне и гарота. Владетелят Отори възнамерява да използва невидимост ли? — той кимна. — И аз я владея. Нали целта е да ги накараме да се покажат, за да могат воините да ги уцелят?
— Те ще видят само един боен кон и кирина, никой друг. Надявам се, че любопитството и алчността ще ги накарат да се приближат. Не нападай, преди да излязат на открито и Сугита да даде заповед за стрелба. Трябва да ги подмамим така, че да изоставят предпазливостта. Избери си страната, където има по-малко скрити, и убий колкото можеш повече. Колкото по-стъписани са, толкова по-добре за нас.
Тя се усмихна.
— Благодаря, господарю. Всеки един от тях ще бъде някакво утешение за убийството на сестра ми.
„Оттук нататък вече съм посветен на войната“, помисли си той с тъга, пришпори Тенба и се остави невидимостта да го обгърне.
Пътеката стана по-стръмна и камениста, но точно пред самия проход се разшири и се поизравни. Макар и още високо в небето, слънцето бе започнало да се спуска на запад, а сенките все повече се удължаваха. От двете страни планинските хребети, които изплуваха от гъстата гора, се простираха надалеч; пред него лежаха Трите провинции, забулени в облаци. В далечината проблесна светкавица и проехтя гръмотевица, при което Тенба вирна глава и потрепери; киринът крачеше все така невъзмутимо и грациозно.
Такео дочу далечен зов на ястреби и пърхане на птичи криле, скърцане на дълголетни дървета и бълбукане на вода. Щом навлезе в долината, долови приглушени гласове и шумолене на мъже, които заемаха позиция, тихия звук от опъване на тетива и още по-зловещо изщракване на пушка, зареждана с барут.
За миг кръвта му се смрази. Не се страхуваше от смъртта; толкова пъти се бе разминавал на косъм с нея, че не го плашеше; освен това се бе убедил, че никой освен сина му не можеше да сложи край на живота му; сега неочаквано за самия себе си изпита смътен ужас от куршума, който убиваше отдалеч, от това метално топче, което пронизваше и плът, и кост. „Ако ми е писано да умра, нека да е от меч, помоли се той в мига, когато отекна нова гръмотевица, макар че, умра ли от пушка, това ще е просто справедливост, тъй като аз ги въведох и аз ги разработих.“
Свикнал да не смесва воинските си умения с уменията на Племето, не бе използвал способността си да става невидим, докато язди, или поне не си спомняше. Пусна юздите на коня върху врата му и измъкна нозе от стремената, за да няма и най-малък признак за наличие на ездач. Запита се какво ли си мислеха наблюдателите, виждайки как конят и киринът напредват през долината. Дали им изглеждаха като част от някакъв сън или от оживяла древна легенда? Черният кон, чиято грива и опашка блестяха тъй ярко, с украсено седло, с висящ на хълбока меч и киринът — снажен и непознат, с дълъг врат и странно нашарена кожа.
Такео долови тихо бръмчене на стрела; Тенба също го чу и се сепна, при което Такео едва успя да запази равновесие, тъй като от внезапното движение се изхлузи от седлото. Не искаше да се строполи като Коно или да загуби невидимост поради липса на концентрация. Забави дишането си и остави тялото си да следва движенията на коня, сякаш бяха едно цяло.