Събуди се, усещайки мириса на изгоряло в ноздрите си. Дъждът вече плискаше през покрива, светкавици обгаряха лагера с внезапното си неземно сияние, гръмотевици раздираха небето.
Четирийсет и пета глава
След като Такео преряза копринения шнур, киринът продължи да тича без посока през долината, но нозете му не бяха пригодени за каменистия терен и скоро вече едва крачеше, накуцвайки. Шумът зад него го изпълваше с тревога, но пред себе си усещаше мириса и виждаше силуетите на непознати мъже и коне. Осъзнаваше, че хората и конят, които познаваше и обичаше най-много, се намираха зад него, тъй че ги зачака с обичайното си търпение и покорство.
Шигеко и Гемба го намериха и го отведоха в лагера. Шигеко бе потисната; не продума дума нито докато сама разседлаваше Ашиге и го връзваше на един от коловете, нито по-късно, когато се зае да се грижи за кирина, докато Гемба донесе сено и вода.
Бяха заобиколени с войници от лагера, петимни за информация, пълни с въпроси за битката, за Сага Хидеки и за войската му, за това, дали можеха да очакват скоро следващото сражение, но Гемба ги отпрати с обяснението, че първо трябва да уведоми Кахей и че владетелят Отори е точно зад тях.
Шигеко видя баща си да влиза в лагера. Зад него на коня му седеше Маи — момичето Муто, а редом с него яздеше Хироши. За момент двамата й се сториха като непознати, изцапани с кръв, свирепи, с лица, на които все още бе изписана яростта на битката. Маи имаше същото изражение, чертите й бяха загубили всякаква женственост. Хироши пръв скочи от седлото и протегна ръце, за да свали момичето от гърба на Тенба. Такео слезе от коня си и докато поздравяваше Кахей, Хироши хвана юздите на двата жребеца, но остана още известно време и размени няколко думи с Маи.
Шигеко съжали, че не притежава остър слух, за да чуе какво си говореха, а после мислено се скастри за чувството, което подозираше, че е ревност. Беше му позволила дори да помрачи облекчението й, че баща й и Хироши са невредими.
Тенба надуши кирина и изцвили високо. Хироши го погледна и тя видя изражението, което уми лицето му и го преобрази мигновено в мъжа, когото познаваше и обичаше. „Ще се омъжа единствено за него.“
Той се сбогува с Маи и отведе двата коня при коловете, където завърза своя Кери до Ашиге, а Тенба — до кирина.
— Сега всички са щастливи — рече Шигеко, когато животните се нахраниха и напиха. — Имат си храна, отново са с другарите си, забравили са ужасите на днешния ден… Не знаят какво ги очаква утре.
Гемба ги остави с обяснението, че има нужда известно време да се усамоти.
— Отива да се зареди със сила според Пътя на хоо — каза Шигеко. — И аз трябва да сторя същото. Но имам чувството, че съм изневерила на всичко, което съм усвоила от учителите — тя се извърна, за да скрие внезапно напиращите в очите й сълзи. — Не знам дали съм убила някого днес — продължи глухо. — Но стрелите ми уцелиха мнозина. Целта ми беше истинска, нито една стрела не пропусна мишената. Не исках да нараня кучетата, но нямах нищо против да го причиня на тези мъже. Изпитах радост, когато кръвта им бликаше. Колцина ли са мъртвите сега?
— И аз убивах днес — рече Хироши. — През цялото си детство бях обучаван на това и сега се получи естествено, макар че също изпитвам угризения и тъга. Не знам как по друг начин бих могъл да остана верен на баща ти, на Трите провинции и на дълга си да закрилям него и теб… — замълча за момент и после добави: — Утре ще е по-зле. Тази схватка бе нищо в сравнение с предстоящата битка. Ти не бива да участваш. Не мога да оставя баща ти, но ми позволи да помоля Гемба да те отведе. Можеш да вземеш кирина със себе си. Върни се в Инуяма.
— И аз не искам да оставям татко — отвърна Шигеко и не се сдържа, а добави: — Нито владетеля Хироши — усети, че страните й поруменяват, и попита неочаквано за самата себе си: — Какво каза на онова момиче?
— На Маи ли? Благодарих й, задето ни помогна отново. Изпитвам дълбока признателност към нея, че ни донесе вестта за смъртта на Таку и че се сражава редом с нас днес.
— О, да, разбира се! — възкликна Шигеко и се обърна към кирина, за да скрие противоречивите си чувства. Копнееше да се озове в обятията му; страхуваше се, че и двамата ще умрат, без да са споделили любовта си, но как би могла сега да говори за любов, заобиколена от войници, коняри и коне, когато бе изпълнена с угризения, че е отнемала живот, и когато бъдещето им бе тъй несигурно? Конете бяха получили нужната грижа, вече нямаше защо да стоят при тях. — Нека се поразходим — предложи. — Трябва да огледаме терена и после да намерим баща ми.