Хироши бе преместен в шатрата на Кахей, която предлагаше най-голямо удобство и най-добра защита от дъжда. Такео намери дъщеря си там — бе почти неузнаваема, все още в бойни одежди, с окаляно лице и превързан крак.
— Как е той? — попита Такео и коленичи до Хироши, забелязвайки бледността и повърхностното дишане.
— Още е жив — отвърна Шигеко глухо. — Струва ми се, че е малко по-добре.
— Утре ще го пренесем в Инуяма. Лекарите на Сонода ще се погрижат за него — каза го с увереност, макар и самият той да не смяташе, че Хироши ще издържи пътуването. Шигеко кимна безмълвно. — Ти ранена ли си?
— Някаква стрела ме е уцелила в крака. Нищо сериозно. Усетих го чак по-късно. Едва вървях на връщане. Маи почти ме носеше.
Той не разбра какво му казва:
— Къде сте ходили с Маи? Мислех, че си с Гемба.
Шигеко го погледна и изрече бързо:
— Заведе ме на мястото, където беше владетелят Сага. Аз го прострелях в окото — внезапно очите й плувнаха в сълзи. — Сега той повече няма да иска да се ожени за мен! — сълзите преминаха в нещо като предизвикан от потрес горчив смях.
— Значи на теб трябва да благодарим за внезапното му отстъпление? — Такео бе смаян от справедливостта на този изход. Сага не бе приел поражението си в мирната надпревара, а бе подирил сблъсък — сега Шигеко му бе нанесла сериозна, дори може би фатална рана и бе осигурила победата им.
— Опитах се да не го убивам, а само да го раня — рече тя. — Както се мъчех през цялото време, докато траеше битката, да обезвреждам, но да не отнемам живот.
— Справила си се великолепно — отвърна той, скривайки чувствата си зад официалния тон. — Като истинска наследница на Отори и Маруяма — похвалата му я просълзи отново. — Изтощена си.
— Не повече от всички останали, не повече от теб. Трябва да поспиш, татко.
— Да, добре, но след като видя как е Тенба. Искам да продължа да яздя начело към Инуяма. Кахей ще доведе мъжете. Вие с Гемба трябва да съпроводите Хироши и останалите ранени. Надявам се Тенба да е добре, но ако не е, ще го оставя с вас.
— Ами киринът? — попита Шигеко.
— Да, и бедният кирин. Не е подозирал какво пътуване му предстои, нито какъв сблъсък го очаква в тези непознати земи.
— Не можеш да яздиш сам, татко. Вземи някого със себе си. Нека Гемба те съпровожда. Можеш да яздиш Ашиге; на мен не ми трябва кон.
Облаците бяха почнали да се разкъсват и на запад при залез-слънце се появи леко зарево, а на противоположната страна — бледа дъга. Такео се надяваше това да е знак, че следващият ден нямаше да е толкова влажен, макар че, след като дъждовете бяха започнали, най-вероятно щяха да продължат седмици.
Тенба стоеше до кирина, с гръб към ръмящия дъжд и със сведена глава. Когато Такео го приближи, той изцвили леко за поздрав. Раната на гърдите му вече се бе затворила и изглеждаше чиста, но когато го изведе навън, видя, че накуцва, макар че краката му изглеждаха невредими. Такео заключи, че най-вероятно е получил възпаление на раменните мускули, отведе го до езерото и известно време го разтрива със студена вода, но Тенба продължаваше да щади десния преден крак и очевидно не ставаше за яздене. Тогава Такео се сети за Кери — коня на Хироши, но не успя да го открие сред оцелелите коне. Бледосивият черногривест син на Раку най-вероятно бе загинал в битката само няколко седмици след своя полубрат Рюме — коня на Таку. Конете бяха преживели цели седемнайсет години — преклонна възраст, но въпреки това смъртта им го натъжи. Таку си бе отишъл, Хироши бе на косъм от смъртта. Когато се върна в шатрата, настроението му бе мрачно. Вътре бе сумрак, светлината бе оскъдна. Шигеко бе заспала до Хироши, доближила лице до неговото. „Като истински съпрузи.“ Такео впери в тях поглед, изпълнен с искрена обич.
— Сега можете да осъществите желанието си и да се ожените — изрече той на глас. Коленичи до Хироши и постави длан върху челото му.
Младият мъж вече не изгаряше в треска; дишането му бе станало по-дълбоко и забавено. Такео бе помислил, че е в безсъзнание, но Хироши внезапно отвори очи и се усмихна.
— Владетелю Такео… — прошепна.
— Не се мъчи да говориш. Ще се оправиш.