Натъкнаха се на огромен бук, наполовина изкоренен от земен трус или от силна буря. Листата му бяха окапвали години наред и земята наоколо бе застлана с шума като меко легло, а масивният му ствол и корени образуваха нещо като пещера. Между листата дори се намериха жълъди, които все още ставаха за ядене. Момичетата легнаха и се сгушиха едно в друго като животни. В прегръдката на сестра си Мая най-накрая усети как тялото й започва да се отпуска, все едно възвръщаше собствената си цялост.
Не беше сигурна дали изрече думите, или те се оформиха единствено в мисълта й. Хисао обича котето и е негов господар. До нея Мики се размърда леко и рече:
— Мисля, че го знам. Почувствах го край онази къща в Хофу и прекъснах връзката между момчето, което те зовеше, и котето. Едва тогава ти отново стана себе си.
— Освен това майка му винаги е с него. Когато Хисао е с котето, може да разговаря с нейния дух.
Крехкото телце на Мики потръпна.
— Ти видя ли я?
— Да.
От клоните над главите им се обади бухал, който ги стресна така, че и двете подскочиха, а в далечината изпищя лисица.
— Беше ли те страх? — попита шепнешком Мики.
— Не — отвърна Мая и се замисли. — Не — повтори тя, — дори ми стана жал за нея. Принудили са я да се прости с живота си, а после да наблюдава как превръщат сина й в злодей.
— Толкова е лесно да се отдадеш на злото — прошепна Мики.
Във въздуха се усети лека хладина; разнесе се и тихо почукване по листата.
— Заваля — рече Мая.
Още с първите капки дъжд от земята лъхна на влага, която изпълни ноздрите й с мирис на живот, но и на смърт.
— Бягаш ли от него? Освен че си отиваш вкъщи, искам да кажа.
— Той ме търси, зове ме.
— Преследва ли ни?
Мая не отговори направо. Краката и ръцете й потръпваха неспокойно.
— Знам, че татко и Шигеко няма да са се върнали, но мама ще ни закриля, нали? Само да се приберем в Хаги — и ще се почувствам защитена от него.
Но още докато изричаше тези думи, вече се съмняваше в истинността им. Част от съществото й се ужасяваше от Хисао и искаше да избяга, но друга се чувстваше привлечена обратно, копнееше да бъде с него и да броди заедно с него между световете.
„И аз ли започвам да служа на злото? Мая си спомни точиларя, когото бе ранила и ограбила, без дори да се замисли. Татко ще ми се ядоса, помисли си; изпита чувство за вина, което не й хареса, затова го заля със собствения си гняв, за да го потуши. Татко ме е създал; негова е вината, че съм такава. Не трябваше да ме изпраща далеч от дома. Не трябваше да се дели от мен толкова често, докато бях малка. И беше длъжен да ми каже, че има син. Не е трябвало да има син!“
Изглежда, Мики бе заспала. Дишането й бе дълбоко и равно. Бе забила лакът в Мая и тя се размърда леко. Бухалът се обади отново. Комарите бяха доловили мириса на потта им и вече бръмчаха в ухото на Мая. От дъжда й стана студено. Почти без да мисли, позволи на котето да се появи с гъстата си топла козина. И тутакси чу гласа му.
„Ела при мен.“
Почувства как погледът му се насочва към нея, все едно можеше да вижда през гористи местности и в мрака, как се впива право в златистите очи на котето, което обърна глава в неговата посока, протегна се, сви уши и измърка.
Мая се помъчи да възвърне собствената си форма и отвори уста в опит да извика Мики. Мики се сепна и седна:
— Какво става?
Мая отново усети подобната на меч сила, излъчвана от духа на Мики, която разсече връзката между котето и неговия господар.
— Ти стенеше! — рече Мики.
— Без да искам, се превърнах в котето и Хисао ме видя.
— Наблизо ли е?
— Нямам представа, само че той вече знае къде сме. Трябва да тръгнем незабавно.
Мики коленичи при отвора на убежището им в дървото и се взря в нощта.
— Нищо не виждам. Навън е пълен мрак. И вали. Не можем да тръгнем сега.
— Ще останеш ли будна? — попита Мая, треперейки от студ и вълнение. — Ти умееш да правиш нещо, което застава между него и мен и той вече не може да ми влияе.
— Не знам какво е — отвърна Мики. Гласът й глъхнеше от изтощение. — Нито как го правя. Котето ми отнема страшно много, а онова, което остава, е остро и твърдо.