Зенко вече бе в приемната, облечен официално също като него, но по-пищно — яката и поясът му бяха извезани с блестяща златна нишка. Такео кимна в отговор на поклона му и подаде Джато на Минору, който внимателно постави меча върху една още по-богато инкрустирана стойка отстрани. Мечът на Зенко вече си почиваше върху друга подобна стойка. После Такео седна в челната част на помещението и обходи с поглед цветните паравани и хартиените прегради, като се питаше как ли щеше да възприеме обстановката Коно след пребиваването си в двора на императора. Резиденцията не бе нито толкова внушителна, нито тъй впечатляваща, както резиденциите в Хаги или Инуяма, и той изпита съжаление, че не посреща благородника в някоя от тях. „Ще остане с погрешно впечатление от нас — ще си помисли, че ни липсват финес и изисканост. Дали това е най-доброто?“
Зенко спомена няколко думи за вечерта. Такео изрази одобрението си по отношение на момчетата и ги похвали. Минору приготви мастилото върху малкото писалище и после се отпусна на пети със сведен поглед, все едно се намираше в медитация. Отвън заромоли ситен дъжд. Не след дълго доловиха звуците, които оповестяваха пристигането на посетител, лая на кучетата и тежките стъпки на носачи на паланкин. Зенко стана и излезе на верандата. Такео го чу да поздравява госта и после в помещението влезе самият Коно.
Настъпи кратък миг на неловкост, в който пролича, че никой от тях не се смята длъжен да се поклони първи; после Коно повдигна вежди едва забележимо и сведе глава, но с известна маниерна престореност, която изпразни жеста от съдържание. Такео изчака едно поемане на дъх и отвърна на поздрава.
— Владетелю Коно — рече той тихо. — Оказвате ми голяма чест.
Щом Коно седна, Такео огледа лицето му. Никога не бе виждал бащата на благородника, но това не пречеше Фудживара да нахлува в сънищата му. Сега отколешният му враг се сдоби с лице — лицето на сина му: високо чело, изваяни устни, без да знаеше, че Коно наистина приличаше на баща си в някои отношения, но далеч не във всичко.
— Аз съм този, комуто владетелят Отори оказва чест — отвърна Коно.
Словата му бяха вежливи, но Такео знаеше, че намеренията му са далеч от заявената добронамереност. Веднага си даде сметка, че няма шанс за откровен разговор. Срещата щеше да е трудна и напрегната и той трябваше да бъде хитър и проницателен, умел и категоричен. Опита да се успокои, съпротивявайки се на болката и умората.
Започнаха с разговор за имението. Зенко обясни онова, което знаеше за състоянието му, а Коно изрази желание лично да види имота. Такео се съгласи, тъй като чувстваше, че Коно не проявява интерес към земите и не възнамерява да живее там. Претенциите му към земята можеше да бъдат удовлетворени просто — като му изпращат част от приходите на имението в столицата, не целия данък, а процент от него. Явно имението бе правдоподобният претекст за посещението на Коно. Целта бе съвсем друга — не след дълго на прага се появи страж, който носеше съобщение за владетеля Араи. Зенко поднесе извиненията си с обяснението, че е принуден да ги остави насаме, но че отново ще се присъедини към тях за обяда.
След като той си тръгна, настъпи мълчание. Минору остави четчицата си. Коно рече:
— Трябва да изясня един деликатен въпрос. Може би ще е по-добре да разговарям с владетеля Отори насаме.
Такео повдигна вежди и отвърна:
— Моят хронист ще остане — след което даде знак на другите да напуснат помещението.
Щом те си тръгнаха, известно време Коно остана безмълвен. Когато заговори, гласът му бе по-топъл, а маниерът му — не така превзет.
— Искам владетелят Отори да знае, че аз съм просто един пратеник. Не храня вражда към вас. Знам твърде малко от историята между нашите две семейства… печалното стечение на обстоятелствата около владетелката Ширакава… но действията на баща ми често плашеха майка ми, докато беше жива, както и мен. Трудно ми е да повярвам, че не е имал вина за случилото се…
„Не е имал вина? — помисли си Такео. — Вината е била изцяло негова — страданията на съпругата ми, обезобразяването й, убийството на Амано Тензо, безсмисленото посичане на първия ми кон Раку, всички онези, които загинаха в битката по време на отстъплението.“ Не каза нищо.
Коно продължи:
— Славата на владетеля Отори се е разпространила из Осемте острова и е стигнала до самия император. Негово божествено величество и дворът му се възхищават на начина, по който донесохте мир на Трите провинции.