— Опасявам се, че вече са на път да го сторят — рече Такео и разказа на Фумио за подозренията си към Зенко.
— Имат по-малко от ден преднина — отбеляза Фумио, пресуши чашата си и се изправи. — Можем да им пресечем пътя. Искаше ми се да видя изражението ти, когато ти покажа кирина, но Ишида ще ми го опише. Задръж владетеля Коно в Западната провинция, докато се върна. Преди да се подсигурят срещу пушките, няма да те предизвикат на бой. Но веднъж снабдят ли се с огнестрелно оръжие… те разполагат с повече ресурси, желязна руда и ковачи, а и с повече хора от нас. Вятърът духа на запад — ако тръгнем сега, ще хванем прилива.
Той викна на придружителите си и те също станаха, натъпкаха последните хапки в устата си, пресушиха чашите с вино и с неохота се сбогуваха с момичетата. Такео им даде името на кораба.
Фумио бе тръгнал тъй бързо, че двамата дори нямаха време да се сбогуват. Такео остана с Ишида.
— Фумио не се е променил — каза той, развеселен от незабавните действия на приятеля си.
— Винаги е такъв — отвърна Ишида. — Като вихрушка, не се спира — лекарят наля още вино и отпи жадно. — Вълнуващ спътник, но изтощителен.
Двамата разговаряха за пътешествието, след което Такео му разказа последните вести за семейството си, към което Ишида неизменно проявяваше най-жив интерес, тъй като от петнайсет години бе женен за Муто Шизука.
— Болката ви май се е засилила? — попита лекарят. — Личи по лицето ви.
— Да, от влажното време се влошава, даже понякога ми се струва, че има някакъв остатък от отровата, която се задейства. Често раната под белега изглежда възпалена. И тогава почва да ме боли цялото тяло.
— Ще ви прегледам, когато останем насаме.
— Можете ли сега да тръгнете с мен?
— Получих солидна доставка корени от Шин и ново приспивателно, приготвено от мак. За щастие са тук, с мен — отбеляза Ишида и вдигна един платнен вързоп и малко дървено сандъче. — Добре, че не ги оставих на кораба. Щяха вече да са на половината път до Акаши и нямаше да са ви от полза — в гласа му прозвуча безрадостна нотка. Такео предположи, че той ще продължи, но след миг неловко мълчание докторът, изглежда, успя да си възвърне самообладанието и събра нещата си, казвайки весело: — А после трябва да видя как е киринът. Тази вечер ще нощувам в Дайфукуджи. Животното свикна с мен и даже ме обикна, не искам да се изнервя от отсъствието ми.
От известно време Такео долавяше нестройни звуци откъм вътрешността на гостилницата. Някакъв мъж говореше на езика на чуждоземците, а женски глас превеждаше думите му. Този глас предизвика интереса му, тъй като изговорът звучеше с напевността на Изтока, макар че жената говореше на местното наречие, а и в интонацията й имаше нещо, което му бе познато.
Когато прекосиха вътрешното помещение, той разпозна чуждоземеца — беше онзи, когото наричаха Дон Жоао. Беше сигурен, че никога не бе виждал жената, коленичила до него, при все това имаше нещо…
Докато разсъждаваше коя би могла да е, мъжът забеляза Ишида и го извика. Ишида бе популярен сред чужденците и прекарваше часове наред в компанията им — обменяше медицински познания, информация за лечение и билки и сравняваше техните обичаи и език.
Дон Жоао се бе срещал с Такео няколко пъти, но винаги в официална обстановка и сега не пролича да го е познал. Чуждоземецът явно се радваше да види лекаря и му се щеше да седне с него, за да си говорят, но Ишида се извини с неотложната нужда на свой пациент. Жената, на видима възраст около двайсет и пет, впери поглед в Такео, но той нарочно остана с извърнато встрани лице. Тя преведе думите на Ишида — очевидно владееше свободно езика на чуждоземците — и отново насочи поглед към Такео; изгледа го внимателно, сякаш също като него имаше чувството, че го познава отнякъде. Сетне сепнато вдигна ръце към устата си; ръкавът се плъзна надолу и откри кожата над китките й, гладка и смугла, тъй подобна на неговата, тъй подобна на майчината му.
Шокът бе толкова завладяващ, че помете самообладанието му и го превърна в някогашното уплашено преследвано момче. Жената ахна и прошепна:
— Томасу?
Очите й се наляха със сълзи. Цялата трепереше от вълнение. Той си спомни момиченцето, което плачеше по същия начин заради умряла птичка или загубена играчка. През всичките тези години си я бе представял безжизнена, лежаща бездиханна до мъртвата им майка и по-голямата им сестра… имаше техните благи едри черти и неговата кожа. Произнесе името й за първи път от шестнайсет години: