— Мадарен!
От съзнанието му тутакси изчезна всичко друго — заплахата от Изток, мисията на Фумио да върне тайно извозените пушки, Коно, болката, киринът. Можеше само да се взира в своята сестра, която бе смятал за мъртва; животът му сякаш се стопи и изчезна. Всичко, което съществуваше в паметта му, бе детството му, семейството му.
Ишида попита:
— Господарю, добре ли сте? Призля ли ви? — после припряно нареди на Мадарен: — Кажи на Дон Жоао, че ще се видя с него утре. Прати ми вест в Дайфукуджи.
— Ще дойда там утре — рече тя, без да откъсва поглед от Такео.
Той възвърна самообладанието си:
— Не можем да говорим сега. Ще дойда в Дайфукуджи, чакай ме там.
— Нека Той те благослови и закриля — промълви тя, изричайки молитвата на Скритите при раздяла. Макар че по негово нареждане Скритите вече бяха свободни да тачат своя бог открито, той все още се стъписваше, когато виждаше наяве онова, което някога бе дълбока тайна, точно както кръстът, който Дон Жоао носеше на гърдите си, му се струваше скандална показност.
— Вие сте по-зле, отколкото смятах! — възкликна Ишида, когато се озоваха навън. — Да пратя ли за паланкин?
— Не, разбира се! — отвърна рязко Такео и пое дълбоко дъх. — Просто вътре бе твърде задушно. А и виното ми дойде в повече.
— Изживяхте някакъв ужасен шок. Познавате ли тази жена?
— От дълго време. Не знаех, че превежда за чуждоземците.
— Виждал съм я с тях, но не и напоследък, нали ме нямаше с месеци — градът все повече утихваше, светлините гаснеха една след друга, последните капаци се затваряха. Когато прекосиха дървения мост пред „Умедая“ и поеха по една от тесните улички към къщата, Ишида отбеляза: — Тя не ви разпозна като владетеля Отори, а като някой друг…
— Както казах, познавам я от много отдавна, преди да стана Отори.
Такео все още бе като зашеметен от срещата и склонен да се усъмни във видяното. Как бе възможно да е тя? Как бе възможно да е оцеляла от клането, в което цялото му семейство бе унищожено, а селото им — опожарено? Със сигурност не бе само преводачка на Дон Жоао — личеше си от начина, по който чужденецът я гледаше, докосваше… Само най-изпадналите проститутки се съгласяваха да спят с варварите независимо какви суми им предлагаха. Настръхна, като си помисли какъв може да е бил животът на сестра му. И все пак тя го бе назовала по име. А и той я беше познал.
При последната къща преди портите на резиденцията си дръпна Ишида в прикритието на сенките.
— Изчакай малко тук. Трябва да вляза вътре незабелязано. После ще наредя на стражите да те пуснат.
Портите вече бяха затворени, но той втъкна дългите поли на робата в пояса си и се изкатери с лекота по зида, макар че при приземяването от другата страна болката запулсира отново. Стана невидим и се промъкна през смълчаната градина, мина покрай Джун и Шин и се озова в стаята си. Бързо се преоблече в нощната си роба и викна да му донесат лампи и чай, след което прати Джун да нареди на стражите да пуснат Ишида.
Лекарят пристигна; двамата си размениха радостни поздрави, все едно не се бяха виждали от години. Прислужницата наля чай и донесе още топла вода, а после Такео я отпрати. Смъкна копринената ръкавица от болната ръка и Ишида премести лампата по-близо, за да може да вижда добре. Натисна внимателно белега, опипа осакатените някогашни пръсти. Прорасналата тъкан затрудняваше движението им.
— Можете ли да пишете с тази ръка?
— Донякъде. Подкрепям я с лявата — той показа на Ишида. — Мисля, че все още мога да си служа с меча, но от дълги години не съм имал причина да го правя.
— Не изглежда възпалена — заключи Ишида. — Утре ще опитам с иглотерапия, а засега това ще ви помогне да заспите — докато приготвяше отварата, добави приглушено: — Често давах от тази смес на съпругата ви, докато живееше при Фудживара. Страх ме е да се срещна с Коно… Настръхвам при самия спомен за баща му, при мисълта, че синът лежи някъде тук в тази къща. Питам се дали синът прилича на баща си.
— Никога не съм виждал Фудживара…
— Късметлия! На мен целият ми живот мина в подчинение на капризите и заповедите му, в съобразяване с интересите му… Карал ме е да върша и жестокости… А иначе се държеше вежливо и изискано, насърчаваше изследванията и пътуванията ми, позволяваше ми да ползвам невероятната му библиотека… Като си помисля на какви неща съм бил свидетел в дома му… И наивно вярвах, че ще остана извън обсега на извратените му желания… — той млъкна. Изсипа нервно врялата вода върху сухите билки. От тях се издигна лек мирис на лятна трева, ароматен и успокоителен.