— Каеде не ми е разказвала много за онзи период — рече Такео тихо.
— Само земетресението ни спаси. Никога през живота си не бях изпитвал подобен ужас, макар че съм се сблъсквал с много опасности — морски бури, корабокрушения, пирати, диваци… Вече бях паднал в нозете му и го бях помолил да ми позволи да отнема живота си със собствените си ръце. Той се престори на съгласен, играейки си със страховете ми. И до днес понякога го сънувам в кошмарите си. Не, той не бе човек, а демон, абсолютното зло, въплътено в благородник — Ишида млъкна, потънал в спомени. — Кучето ми виеше — рече той едва чуто. — Чувах го как вие. Винаги ме предупреждаваше по този начин за земетресения. Улових се, че се питам дали ще има кой да се грижи за него — той взе купичката и я подаде на Такео. — Дълбоко съжалявам за ролята, която изиграх в затворничеството на съпругата ви.
— Всичко това е минало — Такео пое купичката и я пресуши с признателност.
— Но ако синът прилича по нещо на бащата, ще ви стори само зло. Бъдете бдителен!
— Хем ме упояваш, хем ме предупреждаваш да бъда нащрек — усмихна се Такео. — Може би трябва да се примиря с болката… тя поне ме държи буден.
— Ще остана с вас…
— Не, киринът има нужда от теб. Толкова хора ме охраняват. Засега не ме грози опасност.
Той прекоси градината заедно с Ишида, проводи го до портите и с облекчение установи, че болката като по чудо бе намаляла. Не лежа дълго буден — само колкото да прехвърли наум удивителните събития от този ден. Коно, недоволството на императора, Ловеца на кучета, киринът, сестра му Мадарен — метреса на чуждоземец, една от Скритите и сестра на владетеля Отори…
Осма глава
Внезапната поява на Томасу, когото от дълги години смяташе за мъртъв, бе не по-малко шокираща за жената, която някога се бе казвала Мадарен — често срещано име сред Скритите. Име, което тя почти не помнеше, защото скоро бе заменено от друго — бе й го дала жената, на която войникът на Тохан я бе продал. Той бе сред мъжете, участвали в насилването и убийството на майка й и на сестра й, но Мадарен нямаше ясен спомен за това — помнеше само летния дъжд, миризмата на конска пот и тежката ръка на онзи мъж, който я бе метнал върху седлото зад себе си. А също и миризмата на дим. Отначало, когато бе лумнал пожарът, тя бе крещяла срещу връхлитащите коне и святкащите мечове, викайки Томасу. Също както предишната пролет, когато бе паднала в придошлия поток и се бе заклещила между хлъзгавите камъни. Тогава Томасу я бе чул откъм нивята и бе дотичал да я измъкне, като я гълчеше и я успокояваше. Ала този път брат й го нямаше и никой не бе откликнал на писъците й, никой не й се бе притекъл на помощ.
Много деца, далеч не само от Скритите, бяха страдали по същия начин, докато Ийда Садаму бе управлявал в чернокаменната си крепост в Инуяма. Положението не бе станало по-различно и когато Араи бе превзел Инуяма. Някои оцеляха и пораснаха. Мадарен бе една от тях, една от множеството млади жени, които обслужваха класата на воините, ставаха прислужници, слугини, готвачки или проститутки в домовете за удоволствия. Нямаха семейства и по тази причина никой не ги закриляше. Мадарен работеше за жената, която я бе купила. Вършеше най-черната работа, сутрин ставаше по-рано от всички, още преди първи петли, и не можеше да си легне, преди да си тръгнеше последният клиент. Мислеше си, че изтощението и гладът са притъпили сетивата й за всичко, което я заобикаляше, но когато стана жена и за кратко се почувства привлекателна и желана по начина, по който са желани девойките, осъзна, че през цялото време се бе учила от по-големите момичета, като ги наблюдаваше и слушаше, и бе натрупала знания и мъдрост, без да го осъзнава, по тяхната любима… и всъщност единствена тема — мъжете, които ги посещаваха.
Домът за удоволствия бе вероятно най-мизерният в Инуяма, намираше се далеч от крепостта в една от забутаните улички между главните булеварди, където, построени наново след пожара, се притискаха една в друга схлупени къщурки. Всички мъже имаха различни желания и предпочитания — дори носачите, черноработниците и чистачите на отходните ями. Мадарен се учеше. Скоро разбра, че жените за удоволствия са най-безвластните същества в града, по-безправни дори и от кучета. Разбра също, че изкуството на любовта е огромна сила. В началото й пробутваха мъже, които другите момичета избягваха, ала тя се възползваше от ситуацията, защото именно тези мъже бяха най-признателни и всеотдайни. Измъкваше подаръци от тях или понякога ги крадеше и накрая позволи на един обеднял търговец да я отведе в Хофу. Избяга от дома за удоволствия призори и се срещна с търговеца при забуления в мъгла кей, където двамата се качиха на първия отплаващ товарен кораб. Случи се така, че корабът превозваше кедрово дърво от горите на Източните провинции и мирисът му й напомни за Мино, за родното село. В съзнанието й внезапно изникнаха семейството й и онова странно полудиво момче, нейният брат, който вбесяваше и омайваше майка им. Сълзи напълниха очите й, когато приклекна зад дъските, а когато любовникът й се обърна да я прегърне, тя го отблъсна. Не беше трудно да го сплаши, а и той не постигна в Хофу повече, отколкото в Инуяма. Отегчаваше я и я изнервяше и накрая тя се върна към предишния си живот, отивайки в друг дом на удоволствията, който бе по-добра класа от предишния.