След година-две започнаха да пристигат чуждоземците — смешнобради, със странен мирис, едри тела и светли очи. Мадарен съзря в тях много възможности и реши да се възползва. Хареса си един от варварите, който се казваше Дон Жоао, макар че според него я бе избрал той — чуждоземците бяха сантиментални и срамежливи, когато се стигнеше до нуждите на тялото. Искаха да се чувстват избраници пред жената дори когато си я купуваха. Плащаха добре със сребро; Мадарен успя да обясни на собственика на дома, че Дон Жоао иска само нея, и скоро вече не й се налагаше да спи с други.
Първоначално единственият им общ език бе езикът на тялото — неговата похот, нейната способност да я удовлетворява. Чуждоземците си имаха преводач — един рибар, измъкнат от водата от някакъв техен сънародник след корабокрушение и отведен в базата им на Южните острови, тъй като те самите идваха от някаква земя далеч на Запад — човек можел да плава цяла година с вятър в платната и пак да не я достигне. Рибарят бе научил езика им и понякога ги придружаваше до дома на удоволствията. От речта му ставаше ясно, че е необразован и произхожда от простолюдието, при все това връзката му с чуждоземците му предоставяше положение и власт. Варварите изцяло зависеха от него, той бе техният вход към сложния нов свят, който бяха открили и от който се надяваха да спечелят богатство и слава, затова вярваха на всяка негова дума дори когато ги лъжеше.
„Бих могла да притежавам част от тази власт, той с нищо не е по-добър от мен“, помисли си Мадарен. Започна да полага усилия да разбира Дон Жоао и го насърчаваше да я учи. Езикът бе труден, изпълнен с трудни звукове, свързани отзад напред. Всичко си имаше род — тя не можеше да си представи причината, но вратата бе женска, мъглата — също; подът и вятърът бяха мъжки… но това я заинтригува и когато заговори на новия език на Дон Жоао, имаше чувството, че се превръща в друг човек.
Постепенно започна да говори с по-голяма лекота. Дон Жоао така и не научи повече от няколко думи от нейния език, но двамата вече разговаряха за по-съкровени неща. Така тя разбра, че той имал съпруга и деца в родната Португару, за които плачеше, щом се напиеше. Мадарен не обърна внимание на този факт, защото смяташе, че той повече няма да ги види. Те бяха толкова далеч, че й бе невъзможно да си представи живота им. Той говореше и за вярата си, и за своя Бог — Деус, и думите му, както и кръстът, който носеше на врата си, събудиха детските й спомени за семейната вяра и за ритуалите на Скритите.
Дон Жоао говореше така разпалено за Деус и й разказваше за свещениците от неговата религия, които желаеха пламенно да посветят другите народи в тяхната вяра, че Мадарен се озадачи. Не помнеше почти нищо от вярванията на Скритите — сещаше се само, че бе крайно необходимо да крият религията си в пълна тайна. Понякога в паметта й изникваха неясни отгласи от молитвите и ритуалите, които семейството й практикуваше, смътно проблясваха откъслечни думи и жестове. Новият върховен господар на Трите провинции — Отори Такео, бе издал декрет, според който хората можеха да избират свободно кого да почитат, в какво да вярват и кому да се кланят, така че старите предразсъдъци постепенно взеха да отмират. В интерес на истината мнозина проявяваха интерес към религията на чуждоземците и дори изразяваха желание да се приобщят към нея, след като щеше да спомогне за развиването на търговията и за благоденствието на всички. Носеха се слухове, че навремето самият владетел Отори бил един от Скритите и че предишната владетелка на областта Маруяма — Маруяма Наоми — също изповядвала тяхната вяра, но на Мадарен тези твърдения й се струваха неправдоподобни — та нали владетелят Отори бе отнел живота на своите чичовци в знак на отмъщение? Нали владетелката Маруяма се бе хвърлила във водите на реката при Инуяма и сама бе отнела живота си? А Тайният Бог на Скритите забраняваше отнемането на живот, било то собствен, или чужд, било на мравка, или на риба.