Изглежда, тъкмо там се криеше разликата между Тайния и Деус; Дон Жоао й бе казал, че вярващите в Деус са велики воини, и ако го бе разбрала правилно — тъй като често схващаше отделните думи, но не и целия смисъл, — излизаше, че Деус позволява, даже настоява в негово име да се използва насилие. Дон Жоао никога не се разделяше с оръжието си — дълго тънко острие в красива ножница, инкрустирана със злато и перли. Чужденецът непрестанно се хвалеше, че многократно е използвал меча си, и смело разказваше как за наказание или за изтръгване на информация е прилагал изтезания и инквизиции. Беше изненадан, че подобни действия са строго забранени в Трите провинции. Твърдеше, че изтезанията помагат за спасяването на душите. Последното й звучеше непонятно, защото не разбираше как така душите, които винаги са от женски род, независимо дали са на мъж или на жена, могат да бъдат спасени с мъки, а също и дали всички души, щом са жени, принадлежат като съпруги на Деус, който пък бе в мъжки род.
— Когато свещеникът дойде, трябва да те покръсти — каза й Дон Жоао.
Щом схвана смисъла, тя си спомни думите на майка си преди много години: „родена от водата“ и му каза своето водно име.
— Мадалена! — повтори той слисан и направи кръстния знак във въздуха пред себе си.
Дон Жоао проявяваше страстен интерес към Скритите и искаше да се срещне с повече от тях; тя реши да се възползва от това негово желание и двамата започнаха да се срещат с вярващи. Той задаваше множество въпроси и Мадарен ги превеждаше, а после и отговорите. Видя се с хора, които знаеха за нейното село и бяха чули за клането в Мино отпреди толкова години; те смятаха оцеляването й за чудо и заявяваха, че е била пощадена от Тайния с някаква специална цел. Мадарен се вкопчи пламенно в изгубената вяра от своето детство и зачака да й бъде разкрита мисията, за която бе предопределена.
Точно тогава срещна Томасу. Тя знаеше, че по някакъв начин задачата й е свързана с него.
Чуждоземците разбираха твърде малко от обноски и вежливост и Дон Жоао очакваше Мадарен да го придружава навсякъде, където ходеше, особено след като започна да зависи от нея за превода. Със същата непоколебима последователност, с която бе избягала от Инуяма и бе научила чуждия език, тя се впусна да изучава непознатото обкръжение — винаги коленичеше смирено зад чуждоземците и събеседниците им, говореше тихо и украсяваше превода си само когато думите не звучаха достатъчно вежливо. Често се озоваваше в домовете на различни търговци и си даваше сметка за подозрителните, изпълнени с презрение погледи, които й хвърляха техните съпруги и дъщери. Случваше се да попадне и на по-изискани места, наскоро дори бе гостувала в къщата на владетеля Араи. Струваше й се удивително, че един ден можеше да е в едно и също помещение с господаря Араи Зенко, а на следващия — в някоя рибарска гостилница, като „Умедая“. Беше се оказала права, осланяйки се на инстинкта си — бе научила езика на чуждоземците и той й бе осигурил достъп до част от тяхната власт и свобода. Част от тази власт тя упражняваше върху самите тях — те имаха нужда от услугите й и бяха започнали да разчитат на нея.
Беше виждала доктор Ишида няколко пъти и като преводач бе участвала в дълги дискусии. Понякога Ишида носеше текстове и ги четеше, а Мадарен трябваше да ги превежда, тъй като не можеше нито да пише, нито да чете. Дон Жоао също й четеше от Светото писание и слушайки, тя разпознаваше части от молитви и благословии, останали в паметта й от детството.
Онази вечер Дон Жоао забеляза Ишида и го повика с надеждата да си поговорят, но Ишида се извини с неотложната нужда на свой пациент. Мадарен предположи, че той има предвид своя спътник, и неволно отправи поглед към другия мъж. Зърна осакатената му десница и дълбоките бръчки между веждите му. Не го разпозна веднага, но сърцето й сякаш спря и после взе да блъска в гърдите й, сякаш цялото й същество в един миг бе разбрало, че са създадени от една и съща майка.
Почти не мигна цялата нощ, почувства тялото на чуждоземеца непоносимо горещо до своето, затова се измъкна от постелята още преди разсъмване и пое покрай реката под върбите. Луната бе прекосила небето и сега бе увиснала на запад — огромна и бледа. Бе време на отлив и по оголената част от брега припкаха раци, чиито сенки приличаха на вкопчени в пясъка ръце. Мадарен не пожела да каже на Дон Жоао къде отива — не искаше да й се налага да мисли и да се изразява на неговия език. Прекоси тъмните улички и стигна до дома за удоволствия, където бе работила едно време, събуди прислужницата, уми се и се облече там; после седна тихо да пие чай до настъпването на утрото.