Такео също му се зарадва. Приближи го и киринът му позволи да погали меката му козина, осеяна с удивителни шарки. Видимо не проявяваше страх, макар че предпочиташе да стои близо до Ишида.
— Женски ли е или мъжки? — попита Такео.
— Женски, струва ми се — отвърна лекарят. — Няма външни мъжки части и проявява повече нежност и доверие, отколкото бих очаквал от някой мъжкар с подобни размери. Но все още е много млад. Може би ще прояви някакви белези, когато порасне, и тогава ще бъдем сигурни.
— Къде го намери?
— В южната част на Тенджику. Но е дошъл от друг остров, още по на запад. Моряците разказват за огромен континент, където такива животни пасели на огромни стада заедно със слонове, огромни златни лъвове и розови птици. Мъжете били два пъти по-едри от нас, черни като лакирано дърво и толкова силни, че можели да огъват желязо с голи ръце.
— А как го получи? Без съмнение такова същество няма цена?
— Предложиха ми го вместо заплащане, задето излекувах местния владетел — отвърна Ишида. — Веднага си помислих за Шигеко и колко ще й хареса, тъй че го приех и уредих нужното, за да може да дойде с нас у дома.
Такео се усмихна, мислейки за уменията на дъщеря си да се разбира с коне и за любовта, която изпитваше към всички животни.
— Не беше ли трудно да го опазите жив? Какво яде?
— За щастие пътуването към къщи бе спокойно и киринът го понесе добре. Очевидно в родината си яде листа от дърветата, но се радва също на трева, било то прясна, или суха, и на друга вкусна зеленина.
— Ще може ли да върви до Хаги?
— Вероятно ще трябва да го превозим по крайбрежието с кораб. Може да ходи с километри, без да се изморява, но не смятам, че ще бъде в състояние да прекоси планината.
Когато престанаха да се радват и да се възхищават на кирина, Ишида го отведе обратно в ограждението и после отиде с Такео в храма, където се извършваше кратка церемония с молитви за здравето на кирина и на владетеля Отори. Такео запали тамян и свещи и коленичи пред статуята на божеството. Изпълни всичките необходими религиозни практики с почит и преклонение. Всякакви секти и вярвания бяха разрешени в Трите провинции, стига да не представляваха заплаха за обществения ред, и макар че не вярваше в никакъв бог, Такео признаваше потребността на хората от духовна основа на съществуването им и самият той споделяше тази нужда.
След церемонията, в която бяха изразени почит и признателност както към Просветления — великия учител, така и към Ебису — морското божество закрилник, бе сервиран чай с бобени сладки и Такео, Ишида и игуменът на храма се позабавляваха заедно, разказвайки си истории и съчинявайки духовити стихове за кирина.
Малко преди пладне Такео стана, каза, че за известно време ще се усамоти в градината, и пое покрай страничната част на главната постройка към по-малката зад нея. Жената бе все още там, търпеливо коленичила на същото място. Минавайки покрай нея, той направи леко движение с ръка в знак, че трябва да го последва.
Постройката гледаше на изток; южната й част бе обляна в слънчеви лъчи, но в дълбоката сянка на извития покрив на верандата въздухът бе все още хладен. Двама млади монаси се бяха захванали да метат пода, но щом видяха владетеля Отори, се оттеглиха безмълвно. Такео седна на края на верандата. Дървото под него бе сребристосиво и топло. Дочу колебливите стъпки на Мадарен по чакълестата алея и долови ускореното й дишане. В градината чуруликаха врабчета, а откъм кедрите се носеше гукане на гълъби. Тя отново падна на колене, скривайки лице.
— Няма защо да се боиш — рече той.
— Не се боя — отвърна тя след миг мълчание. — Но не разбирам. Може би съм направила глупава грешка, ала владетелят Отори никога не би разговарял с мен насаме, ако това, което си мисля, не е истина.
— Не си сгрешила, Мадарен — рече Такео. — Наистина съм брат ти. От толкова години никой не ме е наричал Томасу.
Тя го погледна право в лицето, но той не срещна погледа й, а отвърна очи към дебелата сянка на близките дървета и към зида, зад който главата на кирина се поклащаше над керемидите като детска играчка. Осъзна, че спокойствието му изглежда като безразличие, и си даде сметка, че в гърдите й припламва сдържан гняв. Когато заговори, в гласа й звучеше почти явно обвинение: