— Вече шестнайсет години ти си героят на тази страна, за тебе се говорят легенди, как може да си Томасу от Мино? Как съдбата те е издигнала до най-високата власт, докато мен ме препродаваха от един дом за удоволствия на друг?
— Спаси ме владетелят Отори Шигеру; той ме осинови, направи ме свой наследник и пожела да се оженя за Ширакава Каеде, наследницата на Маруяма — това бяха най-опростените щрихи на невероятното и бурно пътуване, което го бе превърнало в най-могъщия човек в Трите провинции.
Мадарен отбеляза с горчивина:
— Видях те да коленичиш пред златистата статуя. А от разказите, които съм чувала, знам, че си отнемал живот.
Такео кимна едва забележимо. Чудеше се какво ли щеше да поиска от него, какво би могъл да стори за нея и дали имаше нещо, което би могло да изцери разбития й живот.
— Предполагам, че мама и сестра ни… — подхвана той с болка.
— И двете са мъртви. Дори не знам къде лежат телата им.
— Съжалявам за всичко, което си изстрадала — осъзна колко безстрастно и сковано звучаха думите му, явно бездната, която зееше между брата и сестрата, бе огромна. Нямаше начин, по който можеха да се приближат един към друг. Ако изповядваха една и съща религия, можеха да се помолят заедно, но сега вярата от детството, която някога ги бе обединявала, вече издигаше помежду им непреодолима преграда. Съзнанието за това го изпълни с мъка и жал. Наложи си да ги преглътне и да продължи: — Ако имаш нужда от нещо, можеш да се обърнеш към градските власти. Ще се разпоредя да получиш необходимата грижа. Но не мога да направя роднинството ни обществено достояние, затова не бива да го споменаваш пред никого.
Видя, че думите му я засегнаха, и отново почувства прилив на жал.
— Томасу — рече тя, — ти си ми брат, единственото ми семейство. Аз съм леля на децата ти. Освен това имам духовен дълг към теб. Грижа ме е за съдбата на душата ти. Не мога да наблюдавам безучастно как вървиш към ада!
Той се изправи.
— Няма друг ад — отвърна през рамо, докато се отдалечаваше — освен онзи, който хората си създават тук, на земята. Повече не се опитвай да се срещаш с мен.
Десета глава
— И учениците на Просветления видели, че тигрите и малките им умират от глад — рече Шигеко с най-набожния си глас, — и без да мислят за собствения си живот, се хвърлили в пропастта, разбили се в камъните на дъното й и издъхнали. Така тигрите вече можели да ги изядат.
Беше топъл следобед в началото на лятото и момичетата бяха получили нареждане да стоят вътре, докато жегата намалее. Известно време старателно се бяха упражнявали в писане, при което Шигеко бе показала своя елегантен и плавен почерк, но от монотонното жужене на цикадите и от горещия летен въздух им се доспа. Бяха станали рано, още преди изгрев-слънце, по хладно и сега малко по малко нозете им си починаха от скованата поза, в която бяха седели, за да пишат. Лесно убедиха Шигеко да развие свитъка с картини на животни и после да им разказва приказки. А всички хубави истории съдържат някаква поука, затова Шигеко заяви тържествено:
— Това е примерът, който сме длъжни да следваме; трябва да предоставим собствения си живот за благото на всички живи същества.
Мая и Мики си размениха погледи. Обичаха безрезервно по-голямата си сестра, но напоследък тя бе станала твърде нравоучителна.
— Лично аз бих предпочела да съм от тигрите — рече Мая.
— И да се нахраня с мъртвите ученици — съгласи се нейната сестра близначка.
— Все някой трябва да изпълнява ролята на живите същества — възрази Мая, виждайки, че Шигеко се намръщи.
Очите й искряха от тайно познание, което напоследък се случваше често. Току-що се беше върнала след няколкоседмичен престой в Кагемура — тайното селце на фамилията Муто, където вродените й способности на член на Племето бяха упражнявани и развивани. Сега беше ред на Мики. Близначките разполагаха с твърде малко време да се радват на взаимната си компания; не разбираха ясно каква бе причината за това, но знаеха, че е свързана с чувствата на майка им към тях. Тя не обичаше да ги вижда заедно. Еднаквата им външност я отблъскваше. От друга страна, Шигеко неизменно бе подвластна на тяхното очарование, винаги вземаше тяхната страна и ги защитаваше дори когато не можеше да ги различи.
Момичетата не обичаха разделите, но бяха свикнали с тях. Шизука ги утешаваше, като ги уверяваше, че по този начин психичната връзка помежду им ще се засили. Както и стана. Ако на Мая й призлееше, Мики я поваляше треска. Понякога се срещаха в сънищата си; почти не можеха да направят разлика между случващото се в реалния свят и в онзи, другия.