— Де и моите да бяха такива — рече Такео, когато се обърнаха, за да поемат обратно към храма. — Но те по-скоро приличат на рибарник — десетки идеи и проблеми, които се лутат и се блъскат в главата ми и се борят за вниманието ми…
— Трябва да се стараеш да установяваш покой в съзнанието си, при това ежедневно — отбеляза Макото.
— Единствените умения за медитация, които владея, са усвоените от Племето, а тяхната цел е малко по-различна!
— При все това често си мисля, че уменията, присъщи на теб и на други членове на Племето, не са толкова различни от онези, които ние сме придобили чрез самодисциплина и себепознание.
Такео не беше на същото мнение — никога не бе виждал Макото или неговите ученици да стават невидими например или да използват свой фалшив образ. Усети, че Макото бе доловил недоверието му, и изпита съжаление.
— Нямам време за това, а и обучението ми в тази насока е твърде оскъдно. И бездруго не съм сигурен, че ще ми помогне. Макар и понастоящем да не съм във война, все пак съм ангажиран с управлението.
Макото се усмихна.
— Тук се молим за теб непрестанно.
— Предполагам, че е от значение! Сигурно мирът, който цари вече близо петнайсет години, се пази от вашите молитви.
— Убеден съм — отвърна Макото невъзмутимо. — Нямам предвид някакви празни молитви или безсмислено припяване, а духовното равновесие, което поддържаме тук. Използвам думата „поддържаме“, за да подчертая мишците и силата, които се изискват; силата на стрелеца, нужна да извие лъка, или на гредите в камбанарията, за да издържат тежестта на камбаната…
— Мисля, че си прав. Виждам разликата у воините, които следват учението ви — каква самодисциплина, какво състрадание проявяват! Но как старанието им ще ми помогне да се справя с императора и с новия му генерал, които се мъчат да ме пратят в изгнание?
— Когато ни разкажеш всичко, ще ти предложим съвет — обеща Макото. — Но първо ще хапнем, а после трябва да си починеш.
Такео не възнамеряваше да спи, но след като приключиха с оскъдния обяд, който се състоеше от планински коренища, малко ориз и зеленчукова супа, отново заваля проливен дъжд. Разстла се зеленикав сумрак и внезапно идеята да полегне му се стори неустоима. Макото отведе Сунаоми да го запознае с някои от по-малките ученици; Джун и Шин седяха отвън, пиеха чай и разговаряха тихо.
Такео се унесе; болката му се разтвори в монотонното барабанене на дъждовните капки по покрива и в обгърналия го духовен покой. Не сънува нищо и се събуди с изострени сетива, ясна мисъл и възобновена целенасоченост. Изкъпа се в горещия извор, спомняйки си как се бе потопил в същия този вир в снега, когато бе избягал в Тераяма преди толкова години. Облече се отново и излезе на верандата точно когато Макото и Сунаоми се върнаха.
Момчето бе развълнувано от нещо, лицето му бе озарено, а очите му сияеха.
— Владетелят Мийоши ми разказа как е живял в планината съвсем сам, цели пет години! Мечките го хранели, а в мразовитите нощи се гушели до него да го топлят!
— Гемба тук ли е? — обърна се Такео към Макото.
— Върна се, докато ти спеше. Разбрал е, че си пристигнал.
— Но как? — възкликна Сунаоми.
— Владетелят Мийоши ги владее тия работи — отвърна през смях Макото.
— Мечките ли са му казали?
— Най-вероятно! Владетелю Отори, нека сега посетим игумена.
Такео остави Сунаоми с васалите на Араи и пое редом с Макото покрай трапезарията, където най-младите монаси почистваха съдовете след вечерята, и скоро двамата се озоваха в двора пред главната постройка. Вътре горяха стотици лампи и свещи, запалени покрай статуята на Просветления, и Такео си даде сметка за безмълвните фигури, застинали в медитация. Поеха по дъсчената пътека и влязоха в залата, където се съхраняваха картините на Сешу. Помещението имаше изглед към градината. Дъждът бе понамалял, но с падането на вечерния мрак декоративните камъни отвън бяха загубили очертанията си и се мержелееха като тъмни сенки. Въздухът в залата бе пропит със сладкия мирис на цветя и мокра земя. Тук водопадът се чуваше по-силно. В отдалечения край на главното разклонение на потока, струящ покрай едната страна на градината, бе помещението за посетителки, където Такео и Каеде бяха прекарали първата си брачна нощ. Сега то бе празно и тънеше в мрак.
Мацуда вече бе в главната зала, облегнат върху дебели възглавници, които двама безмълвни и неподвижни монаси придържаха. Когато го бе видял за първи път, Такео бе решил, че е стар; сега игуменът сякаш бе прехвърлил границите на възрастта, дори на живота и бе навлязъл в света на чистия дух.