— Значи не е трябвало да позволявам използването на пушката? — той често съжаляваше за това свое решение.
— След като веднъж си се сдобил с нея, няма начин да не я приложиш в диренето на мощ. Точно както е неизбежно враговете ти да се възползват от нея в борбата си да те съборят от власт.
— В такъв случай трябва да се сдобия с повече и по-добри пушки от тях! Да ги нападна пръв и да ги сваря неподготвени, преди да успеят да се въоръжат.
— По принцип това е една от възможните стратегии — отбеляза Мацуда.
— Без съмнение онази, която брат ми Кахей би препоръчал — добави Гемба.
— Макото — рече Такео, — много си мълчалив. Какво смяташ?
— Знаеш, че не мога да те посъветвам да отидеш на война.
— И в такъв случай изобщо ще ме лишиш от съвета си? Ще си седиш тук, ще припяваш и ще правиш фокуси с огън, докато всичко, което съм се трудил да постигна, бъде унищожено? — той си даде сметка за тона си и млъкна, засрамен от раздразнението си и в същото време обезпокоен, че Гемба отново ще го разсее с пламък. Този път не последва впечатляващ номер, но пълното мълчание, което настъпи, бе не по-малко въздействащо. Такео почувства обединеното спокойствие и яснота на тримата си събеседници и осъзна, че разполага с пълната им подкрепа, но и с непоколебимата им решимост да го възпрат от прибързани или опасни действия. Мнозина от обкръжението му го ласкаеха или отстъпваха пред волята му. Тези хора никога нямаше да постъпят така и той им вярваше безпрекословно. — Ако ще ходя в Мияко, трябва ли да тръгна незабавно? Или да изчакам есента, когато времето се оправи?
— Идната година може би, когато снегът се стопи — каза Мацуда. — Няма защо да бързаш.
— Това им предоставя повече от девет месеца, за да сформират армия!
— Но ги отпуска и на теб, за да подготвиш посещението си — рече Макото. — Смятам, че трябва да се явиш там в цялото си великолепие и да занесеш прекрасни дарове.
— Дъщеря ти също ще разполага с достатъчно време, за да се подготви — добави Гемба.
— Тази година навърши петнайсет. Вече е достатъчно голяма, за да бъде сгодена.
Тази мисъл го изпълни с безпокойство — за него тя си беше дете. А и кой щеше да е достатъчно подходящ да стане неин съпруг?
— Това също може да се окаже твое преимущество — отбеляза полугласно Макото.
— Междувременно Шигеко трябва да усъвършенства ездата си, както и стрелбата с лък — заяви Гемба.
— Едва ли ще има възможност да покаже тези свои умения в столицата — възрази Такео.
— Ще видим — каза Гемба и се усмихна по своя загадъчен начин. — Не се тревожи — добави, сякаш бе забелязал възобновеното раздразнение на Такео. — Ще дойда с теб и нищо лошо няма да й се случи — после заяви с внезапна проницателност: — Дъщерите, които имаш, заслужават повече внимание от синовете, които нямаш.
Думите му прозвучаха като упрек и го жегнаха, тъй като Такео се гордееше с факта, че дъщерите му получаваха нужното обучение и тренировки, предназначени за момчетата — Шигеко по пътя на воина, а близначките — в уменията, присъщи на Племето. Той стисна устни и отново се поклони пред Мацуда. Старецът го подкани с жест да се приближи и го пое в крехките си обятия. Не каза нищо, но Такео внезапно осъзна, че Мацуда се сбогува с него, че това е последната им среща. Отдръпна се леко, само колкото да се взре в очите на възрастния свещеник. „Мацуда е единственият човек, който спокойно среща погледа ми, помисли си. Единственият неуязвим за неустоимия сън на Кикута.“
Сякаш прочел мислите му, Мацуда рече:
— Оставям след себе си не един, а двама стойностни… повече от стойностни наследници. Не си пилей времето да скърбиш за мен. Знаеш всичко, което трябва да знаеш. Просто се опитай да не го забравяш.
Тонът му съдържаше същата смесица от обич и раздразнение, която бе използвал, докато го бе обучавал на изкуството да борави с меч. За пореден път Такео трябваше да примигне, за да възпре сълзите си.
Макото го съпроводи до помещението за гости и докато вървяха, рече тихо:
— Помниш ли как отиде сам в Ошима, в бърлогата на пиратите? Мияко не може да крие повече опасности!
— Тогава бях млад и безстрашен. Не вярвах, че някой може да ме убие. Сега съм стар, сакат и познавам страха — не се страхувам за собствения си живот, а за децата си, за съпругата си, за земята и за народа си и за това, че ще умра и ще ги оставя без закрила.