Смехът, който последва, бе малко неловък, тъй като неколцина от присъстващите си спомниха, че владетелят Фудживара се бе оженил за Каеде против волята й и не бе оцелял.
— При все това всички знаят за петте битки — продължи Зенко. — И за земетресението… „Земята поднася онова, което Небето желае“ — той видя насмешливото изражение на Коно и поясни: — Една свята жена изрекла пророчество, което се потвърди от победите на Такео във войната. Земетресението се смята за знак свише, който го утвърждава като избраник на Небесата.
— Да, така ми каза и той — рече Коно с присмех в гласа. — Толкова е удобно за победителя да разполага с подобно полезно пророчество… — отпи и после заяви, вече сериозно: — В столицата едно земетресение обикновено се възприема като наказание за лошо управление, а не като възнаграждение.
Таку не знаеше дали да заговори и да разкрие пред Коно докъде се простираше неговото чувство за дълг и вярност, или да си замълчи и да изглежда, че подкрепя брат си. В колебанията му го спаси Ишида, който заяви развълнувано:
— Земетресението спаси живота ми. И живота на жена ми. Според мен злодеите бяха наказани! — от очите му бликнаха сълзи и той ги избърса с ръкав. — Простете, не исках да осквернявам паметта на бащите ви — после се обърна към Хана: — Ще се оттегля. Много съм уморен. Надявам се да извините възрастния човек.
— Разбира се, татко — отвърна тя вежливо, тъй като той бе втори баща на съпруга й. — Чикара, отведи дядо си в стаята му и кажи на прислужниците да му помогнат.
— Опасявам се, че си е пийнал повече — добави тя пред Коно, след като момчето помогна на лекаря да се изправи и двамата напуснаха помещението.
— Той е много интересен човек. Съжалявам, че трябва да замине за Хаги. Надявах се двамата да можем да поговорим повече. Явно е познавал баща ми по-добре от всеки друг оцелял, струва ми се.
„И е имал късмета да не умре от ръката му“, помисли си Таку.
— Пророчеството е интригуващо, нали? — продължи Коно. — Доколкото знам, владетелят Отори няма синове.
— Има три дъщери — отвърна Таку.
Зенко се засмя — отривист заговорнически изблик:
— Официално да. Само че слуховете, които се носят за Такео, са по-различни… Нека все пак не нарушавам границите на благоприличието.
Коно вдигна вежди, възкликвайки:
— Виж ти!
„Стана тя, каквато стана, помисли си Таку. Кенджи, какво ще правя без теб?“
Четиринайсета глава
Мийоши Кахей придружаваше Такео в пътуването му до Хаги заедно с най-големия си син — Кацунори. Беше родом от този град и се зарадва на възможността да навести роднините си. От своя страна Такео знаеше, че ще се нуждае от съветите на Кахей, как най-добре да противостои на нарастващата заплаха откъм столицата Мияко, откъм императора и неговия генерал, а също и как да организира своята подготовка през зимата.
Сега обаче бе почти невъзможно да се мисли за зимата; намираха се в края на дъждовния период и предстояха летните жеги. А и по-належащите грижи бяха прибирането на реколтата, опасностите от епидемии през горещините, осигуряването на водни запаси в случай на суша в края на лятото… И все пак всички тези проблеми можеше да почакат, защото Такео все пак си позволи да се отклони, за да види Каеде и дъщерите си.
Яздеха по каменния мост в края на един ден, в който слънце и дъжд се редуваха подобно на приказката за сватбата на мечката и лисугера. Такео усещаше как мокрите дрехи за пореден път са полепнали по тялото му; по време на това пътуване толкова често подгизваше от леещия се дъжд, че вече почти не си спомняше какво е да си сух. Дори местата, където отсядаха, бяха усойни, пропити с влага и с мирис на плесен.
Над морската шир небето бе ясна и прозрачна синева, на запад — обагрена в жълто от захождащото слънце. Зад тях планините бяха покрити с гъсти облаци; от време на време прозвучаваше тътен на гръмотевици, който подплашваше конете.
Такео си спомни за Шън — стария му кон, и се запита дали някога щеше да си намери друг като него. Щеше да разговаря с Мори Хироки, както и с Шигеко. Ако се наложеше да воюват, щяха да се нуждаят от още коне… но той не желаеше да прибягва до война.
Кахей и синът му го бяха изпроводили до портите. Щом се озова във външния двор, той слезе от коня, остави го на грижите на слугите и като взе със себе си само Сунаоми, пое през градините. Вестта за пристигането му вече бе стигнала до крепостта. Каеде го чакаше на дългата веранда, която опасваше резиденцията. Шумът на прибоя изпълваше въздуха, а от покривите се обаждаха гълъби. Лицето й сияеше от радост.