— Те трябва да са малко по-благоразумни в това отношение — отвърна Шизука през смях. — Има ли вече някой, когото желаеш, Шигеко? Да не си по-голяма, отколкото си мисля?
— Разбира се, че не. Просто искам да знам какво е… Нещата, които мъжете и жените правят заедно, бракът, любовта…
Същата вечер, докато Хироши се хранеше, тя го огледа внимателно. Нямаше вид на човек, обезумял от любов. Не беше особено висок, горе-долу на ръста на баща й, но с по-силно телосложение и по-пълно лице. Очите му бяха удължени, живи и изразителни, косите му бяха гъсти и съвсем черни. Изглеждаше във великолепно настроение, преливаше от оптимизъм за предстоящата жътва и изгаряше от нетърпение да сподели резултатите от своите нови техники в дресирането на коне; дразнеше близначките и ласкаеше Каеде, шегуваше се с Такео и разказваше спомени за миналите дни, за отстъплението по време на тайфуна и за битката за Хаги. Веднъж-дваж в хода на вечерта й се стори, че усеща погледа му върху себе си, но когато се опитваше да му отвърне, той винаги гледаше някъде другаде; заговори я пряко само един път, обръщайки се към нея подчертано официално. Тогава лицето му губеше от живостта си и придобиваше спокойно и някак далечно изражение. Напомняше й за начина, по който изглеждаха учителите й в храма по време на медитация. Спомни си, че също като нея Хироши бе обучаван в Пътя на хоо. Това й вдъхна известно успокоение — щяха да си останат другари за цял живот, макар че не можеха да бъдат нищо повече; той винаги щеше да я разбира и да я подкрепя.
Точно преди да се оттеглят, той я попита за младия жребец, тъй като тя вече му бе писала за него.
— Ела утре при светилището и ще го видиш — отвърна тя.
Той се поколеба за миг, преди да каже:
— С най-голямо удоволствие. Позволи ми да те съпровождам — но тонът му бе хладен, а думите — сдържани и официални.
А на заранта вървяха рамо до рамо по каменния мост както толкова често преди, докато тя бе съвсем невръстна, а той — все още юноша. Въздухът бе неподвижен, а слънцето, ясно и златисто, се издигаше над Източните планини и превръщаше гладката повърхност на реката в блестящо огледало, чийто отразен свят изглеждаше по-реален от онзи, в който се движеха.
Обикновено я съпровождаха двама от стражите на крепостта, които вървяха почтително на няколко крачки пред и зад нея, но днес Хироши ги бе освободил. Беше облечен за езда, в панталони и гамаши, а на пояса си носеше меч. Тя беше в подобни одежди, със събрани на врата коси и както обикновено в Хаги, бе въоръжена единствено със скритата къса пръчка. Разправяше му за коня и сдържаността на Хироши постепенно се разсея, докато накрая вече дори спореше с нея, както би сторил преди години. По особен начин това я разочарова не по-малко от неговата официалност.
„Сега ме възприема като своя по-малка сестра, все едно съм една от близначките.“
Утринното слънце озаряваше старото светилище. Хироки вече бе на крак и Хироши го поздрави с искрена радост заради милите спомени отпреди пет-шест години. Тенба чу гласа на Шигеко и изцвили откъм ливадата. Щом се отправиха нататък, той препусна към нея, но щом видя Хироши, присви уши и завъртя очи.
— Необуздан и толкова красив! — възкликна Хироши. — Ако бъде опитомен, от него ще излезе великолепен боен кон.
— Решила съм да го подаря на татко — каза Шигеко. — Но не искам да ходи с него на война! Нали сега сме в мир?
— На хоризонта се скупчват буреносни облаци — рече Хироши. — Затова ме повикаха тук.
— Надявах се, че си дошъл да видиш коня ми! — събра тя смелост да го подразни.
— Не само коня ти — отвърна той тихо.
За нейна изненада, когато го погледна, вратът му бе пламнал. След миг на неловкост тя каза:
— Надявам се, че ще имаш време да ми помогнеш в обяздването му. Животното ми има доверие, не бива да го губи, затова трябва да присъствам постоянно…
— Ще се довери и на мен — рече Хироши. — Ще идвам тук всеки път, когато баща ти няма нужда от мен. Ще работим заедно по обяздването точно както са ни учили.
Пътят на хоо бе пътят на единството — на мъжката и женската съставна част на света, на нежната сила, на яростното състрадание, на мрака и светлината, на тайното и откритото. Само нежност не би могла да опитоми кон като този. Нито само ярост.
Започнаха още същата сутрин, преди разгара на жегата, помагайки на коня да привикне към допира на Хироши по главата, около ушите, по хълбоците и под корема. После омотаха с меки ленти гърба и врата му и накрая завързаха хлабаво едната около муцуната и главата му — неговата първа юзда. Той плувна в пот и целият настръхна, но въпреки това понесе действията им.