Първоначалният гняв, предизвикан от нападението срещу семейството му, бе отстъпил място на надеждата, че възникналото положение може по някакъв начин да се използва в негов интерес, че този пореден провал, предхождан от множество по-раншни, може най-накрая да убеди фамилията Кикута, които го бяха осъдили на смърт преди години, да се откажат и да се съгласят на някакво примирие.
„Явно съм станал снизходителен към тях, помисли си Такео. Явно съм се смятал за неуязвим, защитен от атаките им… не допусках, че ще се опитат да ме ударят чрез семейството ми.“
Спомняйки си думите, които бе изрекъл пред Каеде предния ден, усети, че го залива нова вълна на страх. Съзнаваше, че не бе по силите му да преживее загубата й…
— Казаха ли нещо? — обърна се той към Муто Таку, малкия син на Шизука.
Баща му бе Араи Дайичи — велик военачалник, съюзник и противник на Такео. По-големият брат — Зенко, бе наследил бащините си земи на Запад, Такео щеше да възнагради и Таку по подобен начин, но младият мъж бе отказал, заявявайки, че не се нуждае от земи и почести. Предпочиташе да работи с Кенджи — вуйчо на майка му — в управляването на мрежата от шпиони и информатори, която Такео бе изградил в Племето. Вече бе на двайсет и шест и бе женен за момиче от клана Тохан, от което се бе сдобил със син и дъщеря. Хората проявяваха склонност да го подценяват, което го устройваше. Приличаше на фамилията Муто по външност и телосложение и на Араи по смелост и дързост, а като цяло, изглежда, намираше живота за забавно и приятно приключение.
Сега отвърна с усмивка:
— Нищо. Отказват да говорят. Чудно ми е само, че все още са живи… Знаете как се самоубиват Кикута — като отхапват езика си! Естествено, не съм полагал особени усилия да ги убеждавам.
— Излишно е да ти припомням, че мъченията в Трите провинции са забранени.
— Разбира се. Дори и за Кикута, така ли?
— За всички — отвърна Такео меко. — Те са извършили опит за убийство, поради което накрая ще бъдат екзекутирани. Междувременно обаче не бива да стават обект на насилие. Ще видим доколко баща им иска да си ги върне.
— Откъде са? — попита Сонода Мицуру. Той бе женен за Аи — сестра на Каеде, и макар че семейството му от фамилията Акита бяха служили като васали на Араи, той бе убеден да положи клетва за вярност към Отори в подкрепа на общото помирение след земетресението. Като отплата двамата с Аи бяха получили областта Инуяма. — Къде живее този Госабуро?
— В планините отвъд източната граница, предполагам — отвърна Таку и Такео видя как очите на нападателката едва забележимо промениха формата си.
Сонода поклати глава:
— В такъв случай известно време няма да има възможност за преговори, тъй като първият сняг се очаква до седмица.
— Ще изчакаме пролетта и ще пишем на баща им — отвърна Такео. — На Госабуро няма да му навреди да се поизмъчи в догадки относно съдбата на децата си. Може пък тревогата да засили готовността му да ги спаси. Междувременно запазете в тайна самоличността им и не допускайте да общуват с никого освен с вас — той се обърна към Таку: — Кенджи е в града, нали?
— Да, щеше да дойде с нас в храма за новогодишните празненства, но не е добре със здравето, а от студената вечер има пристъпи на остра кашлица.
— Утре ще отида да го видя. Отседнал е в старата къща, нали?
Таку кимна:
— Той обича мириса на пивоварната. Казва, че въздухът там се диша по-леко.
— Сигурно и виното му помага — усмихна се Такео.
На другия ден вечерта Такео повтори думите си пред самия Муто Кенджи.
— Само това удоволствие ми е останало — оправда се старият учител, като въздъхна, напълни чашата на Такео и му подаде стъкленицата. — Доктор Ишида все ми повтаря, че трябва да пия по-малко, че алкохолът влияел зле на болните дробове, но… виното ме развеселява и ми помага да заспя.
Такео наля гъстото руйно вино в чашата на своя някогашен учител.
— Ишида съветва и мен да пия по-малко — призна той, след като двамата отпиха по една голяма глътка. — Но виното облекчава болките в ставите ми. А и самият Ишида пренебрегва собствените си съвети, тъй че защо да го слушаме?
— Дърти магарета сме! — рече Кенджи през смях. — Кой би предположил, след като е видял как се опита да ме убиеш в същата тази къща преди седемнайсет години, че ще си седим тук и ще си говорим за болести?
— Бъди благодарен, че и двамата сме оцелели до днес! — отвърна Такео. Той обгърна с поглед изкусно построената къща с нейните високи тавани, кедрови колони и веранди от кипарисово дърво. Цялата бе изпълнена със спомени. — Тази стая е къде по-удобна от жалките килери, в които ме затваряхте!