„Говори за себе си и Хана, помисли си Шигеко. Страда от толкова време. Трябва да се ожени. Ако има жена и деца, ще може да го превъзмогне.“ При все това нямаше смелост да му заяви, че му трябва съпруга.
— Едно време си представях Небесната принцеса с лицето на майка ти — продължи той. — Но може би принцесата е като теб, опитомяваща конете на небето…
Тенба, който вървеше послушно между тях, изведнъж се подплаши от някакъв гълъб, изпърхал с криле от стряхата на светилището, и отскочи назад, издърпвайки лентата от ръцете на Шигеко. Тя се втурна след него да го успокои, но той, все още напрегнат, се спусна в галоп покрай нея и я блъсна. Можеше и да я прегази, но Хироши тутакси се озова между нея и коня. За миг я връхлетя неподозиран копнеж да се озове в обятията на спасителя си. Желанието й бе тъй неустоимо, че се стъписа. Конят тичаше, вдигайки високо крака, а юздите се влачеха след него. Хироши попита:
— Добре ли си? Да не те настъпи?
Тя поклати глава, внезапно замаяна от изживяването. Стояха един до друг, без да се докосват. Шигеко успя да възвърне гласа си:
— Мисля, че свършихме достатъчно за днес. Сега просто ще го накараме да походи спокойно. После трябва да се прибера у дома и да се приготвя за получаването на подаръка си. Татко ще иска да го превърне в церемония.
— Разбира се, господарке Шигеко — отвърна той, отново хладен и сдържан. Доведе жребеца обратно при нея и заедно се отправиха към конюшните. Никой не каза нищо повече.
Долу на пристанището обичайната за ранната утрин забързаност и суетня внезапно стихнаха. Рибарите престанаха да разтоварват нощния улов от сребристи сардели и скумрии с искрящи синкави люспи, търговците спряха товаренето на бали със сол, ориз и коприна на своите плоскодънни лодки, а на калдъръма се събра тълпа, за да посрещне кораба от Хофу с необичайния му товар.
Шигеко имаше време само колкото да се върне в резиденцията и да се преоблече в по-подходящи одежди за получаването на обещания подарък. За щастие разстоянието, което трябваше да измине пеша, беше кратко — от портите на крепостта до стъпалата на пристанището, от там по плажа, покрай малката постройка под боровете, където прочутата куртизанка Акане някога бе забавлявала владетеля Шигеру и където засадените от нея храсти все още изпълваха въздуха със сладък аромат. Шизука я бе изчакала, но майка й бе изостанала с извинението, че чувства леко неразположение. Такео вече бе избързал напред заедно със Сунаоми. Когато се присъединиха към тях, Шизука забеляза, че баща й е някак развълнуван и напрегнат — все хвърляше поглед към нея и се усмихваше. Шигеко се надяваше, че реакцията й няма да го разочарова, и реши, че какъвто и да е подаръкът, тя ще си даде вид, че удовлетворява най-съкровеното й желание.
Но когато корабът приближи кея и странното животно вече се виждаше ясно — дългият му врат, ушите, изумлението й бе неподправено, подобно на удивлението на останалите посрещачи, а радостта й, когато доктор Ишида внимателно поведе съществото надолу по трапа и й го поднесе, бе неописуема. Бе очарована от мекотата и странните шарки на козината му, от тъмните нежни очи, обрамчени с дълги гъсти ресници, от леката грациозна походка и от невъзмутимото спокойствие, с което оглеждаше непознатата обстановка пред себе си.
Такео се смееше от удоволствие, предизвикано както от самия кирин, така и от реакцията на Шигеко. Шизука посрещаше своя съпруг с лишена от излишна показност обич, а малкото момче Чикара, стъписано от приема и тълпата, разпозна брат си и отчаяно се опитваше да сдържа сълзите си.
— Бъди смел — напомни му доктор Ишида. — Поздрави своя чичо и братовчедка си, както подобава. Сунаоми, погрижи се за по-малкия си брат.
— Владетелю Отори — успя да промълви Чикара с дълбок поклон. — Владетелко…
— Шигеко — подсказа му тя. — Добре дошъл в Хаги, братовчеде.
Ишида се обърна към Такео:
— Водим и други пасажери, които вероятно не са толкова желани.
— Да, Таку ме предупреди. Жена ти ще им покаже къде да се настанят. По-късно ще ти обясня какви са ни плановете за тях. А междувременно, надявам се, мога да разчитам на теб да им осигуриш развлечения.
Двамата чуждоземци — първите, които пристигаха в Хаги — се появиха на трапа, предизвиквайки не по-малко удивление от кирина. Носеха странни издути панталони и високи ботуши от кожа; на врата и гърдите им лъщеше злато. Единият имаше смугло лице, наполовина скрито от тъмна брада; другият бе с по-светла кожа, а косите и брадата му бяха с цвета на избеляла ръжда. Очите на този мъж също бяха светли, зелени като зелен чай. При вида на косите и светлите очи сякаш тръпки пронизаха тълпата от зрители и Шигеко чу неколцина да шепнат: