— Мая! — викна Мики предупредително.
— Ох, прости ми, братовчеде! Забравих. Не трябва да гледам хората в очите. Обещах на татко — тя плесна леко Сунаоми по бузата, за да го събуди, и се върна при Чикара. — Знаеш ли, че ако се втренчиш в очите ми, ще заспиш и повече никога няма да се събудиш!
Сунаоми дотича, за да защити брат си:
— А вие знаете ли, че ако живеехте в Кумамото, вече щяхте да сте мъртви. Там близнаците ги убиваме!
— Не вярвам на нито една твоя дума — отсече Мая. — Всички знаят, че Араи са предатели и страхливци.
Сунаоми гордо изпъна рамене:
— Ако беше момче, щях да те убия. Но тъй като си просто едно момиче, ще отида в онази къща и ще донеса каквото пожелаеш.
По залез-слънце небето бе ясно, въздухът — синкав и искрящ, но луната притегли от изток странен масив от тъмни облаци, които се разпростряха по небето, забулиха звездите и накрая погълнаха и самата нея. Земя и море се сляха в едно. Последните огньове все още димяха на плажа, ала друга светлина нямаше.
Сунаоми бе най-големият син в семейство на воин. От невръстен бе обучаван на безстрашие и самодисциплина. Не бе трудно за него, макар че бе едва осемгодишен, да остане буден до полунощ. И наистина не се боеше, но бе обзет от опасения — по-скоро заради неподчинението, което проявяваше по отношение на чичо си, отколкото заради физическата опасност от духове. Васалите, които го придружаваха от Хофу, бяха отседнали в една от постройките на клана в града, пратени там по нареждане на владетеля Отори; стражите на крепостта бяха разположени основно при портите и около предните зидове. През равни интервали патрул обхождаше градините. Сунаоми го чу да минава покрай отворените врати на стаята, където спяха двамата с Чикара и двете прислужнички, които се грижеха за тях. И двете жени бяха заспали дълбоко, даже едната похъркваше леко. Той се надигна бързо, готов да каже, че е тръгнал за тоалетната, ако някоя от тях се събудеше, но те не помръднаха.
Навън нощта бе неподвижна. Крепостта и градът бяха потънали в сън. Под стената морето буботеше тихо. Без да може да различи почти нищо, Сунаоми пое дълбоко дъх и започна пипнешком да се спуска по широката част на стената, която бе изградена от големи камъни, така прилепнали един до друг, че момчето едва успяваше да закрепи пръсти по тях. На няколко пъти реши, че не може повече да помръдне нито надолу, нито нагоре; взе да си мисли за чудовища, които излизат от морските дълбини, за огромни риби или за гигантски октоподи, които всеки миг можеше да го дръпнат с пипалата си в черния мрак. Морето стенеше, вече по-силно. Чуваше как водата биеше о камъните. Най-сетне нозете му в сламени сандали докоснаха един камък от прибоя. Камъкът се оказа влажен и Сунаоми се подхлъзна. Замалко да падне във водата. Дращейки, за да се захване някъде, усети острите черупки като ножове под дланите и коленете си. Една вълна се плъзна под него и от солената вода дребните порязвания му засмъдяха. Момчето стисна зъби и продължи да лази по камъните като рак към последните димящи огньове, към брега.
Плажът се белееше долу в ниското. Вълните по него внезапно просветваха в бяло. Когато стигна до пясъка, бе истинско облекчение да почувства мекотата под нозете си, която обаче скоро отстъпи място на туфи остра трева. Сунаоми залитна и продължи на четири крака, навлизайки в горичката, където около него се мержелееха стволовете на боровете. Над главата му се разнесе зов на сова, който го накара да подскочи, а неясните й очертания за кратко се плъзнаха пред него на безшумни криле.
Светещите огньове останаха далеч зад гърба му. Той спря за миг, свеждайки глава под надвисналите клони. Долови мириса на смола и тежкия упойващ аромат от храстите в градината на Акане. Аромат, подсилен от момчешки кости и кръв…
Сунаоми се бе похвалил пред Мая, че никога не е виждал призрак. Но това не означаваше, че не вярва в тяхното съществуване — жени с дълги като змии вратове и с остри котешки зъби, същества с нечовешки форми, с едно-единствено око или безглави разбойници, оживели мъртъвци, жадни за човешка кръв. Преглътна с мъка и се опита да потисне треперенето на краката. „Аз съм Араи Сунаоми, каза си той, син на Араи Зенко, внук на Араи Дайичи. Не се боя от нищо.“ Наложи си да стане и да поеме напред, макар че изпитваше отчаяна нужда да се облекчи. Едва успя да различи зидовете на градината и извивката на покрива зад тях. Портата зееше отворена. Щом мина през нея, младежът попадна в ланска паяжина, чиито тънки нишки полепнаха по лицето и косите му. Дишането му се ускори, но той взе да си повтаря: „Няма да плача, няма да плача.“