Къщата изглеждаше съвсем тъмна. Нещо претича през верандата, котка може би, или голям плъх. Сунаоми вървеше с протегнати напред ръце, следвайки аромата покрай отдалечения край на къщата и от там в градината. Котката… сигурно е било котка… внезапно измяука от сенките.
Виждаше цъфналите храсти, успяваше да различи единствено бледото сияние на цветчетата в непрогледния мрак. Устреми се към тях, обзет от отчаяното желание да откъсне едно клонче и да избяга, но се спъна в един камък и се просна по очи така, че устата му се озова в пръстта. Вкусът й извика в съзнанието му образи на трупове и гробове.
Надигна се, застана на четири крака и изплю пръстта. После се изправи, протегна ръка и отчупи едно клонче. Храстът тутакси разпръсна нов силен аромат, а Сунаоми чу стъпки на верандата зад гърба си. Извърна се бързо, но бе заслепен от внезапна светлина. Единственото, което видя, бе неясно очертание на някаква жена, но само отчасти жена, все едно току-що се бе изтръгнала от гроба. Върху нея танцуваха сенки, ръцете й бяха протегнати към него. Лампата се вдигна леко; светлината падна върху лицето й. Тя нямаше нито очи, нито уста, нито нос.
Самообладанието му рухна. Той изкрещя; урината бликна и потече надолу по краката му. Той захвърли клончето.
— Съжалявам, господарке Акане! Съжалявам! Моля ви, не ме наранявайте. Не ме погребвайте!
— Какво, за Бога? — възкликна нечий глас, човешки, мъжки глас. — Какво правиш тук по това време?
Но Сунаоми не бе в състояние да отговори.
Таро, който спеше в къщата на Акане, откакто бе започнал работа над статуята, незабавно отнесе момчето обратно в крепостта. Сунаоми бе ужасно уплашен и макар че на следващата сутрин по никакъв начин не се издаде, в сърцето му бе нанесена рана, която заздравя, но остави белега на дълбока омраза към Мая и Мики. От този момент нататък Сунаоми все повече размишляваше над смъртта на дядо си и над оскърбленията срещу рода Араи, нанесени от клана Отори. Детското му съзнание търсеше начини да уязви Мая и Мики. Той започна съвсем съзнателно да печели благоразположението на жените от къщата, омайваше ги, радваше ги; повечето от тях и бездруго обожаваха малките момчета, а той знаеше, че е красив и обаятелен. Тъгуваше за майка си, но усещаше интуитивно, че може да спечели важно място в сърцето на леля си Каеде, далеч пред двете близначки.
Такео и Каеде бяха разгневени от тази случка, тъй като, ако Сунаоми бъдеше убит или сериозно ранен, не само че биха страдали искрено за племенника си, но и биха претърпели пълен провал в стратегията за успокояване и обуздаване на Зенко. Такео лично порица Сунаоми за неподчинението и безразсъдството и го разпита настоятелно за причините, предизвикали тези негови действия, подозирайки, че той самият никога не би помислил за нещо подобно, без да е бил подтикнат. Разкриването на истината не отне много време и после беше ред на Мая да се изправи срещу гнева на баща си.
Този път му бе по-трудно да наложи бащиния си авторитет, тъй като близначката не изпитваше нито капка угризения, а очите й бяха свирепи и безмилостни, като на звяр. Не се разплака дори когато Каеде я скастри ядно и даже я плесна силно по бузата.
— Направо е обезумяла — заяви Каеде със сълзи на гняв в очите. — Не бива да остава тук. Щом не може да й се има доверие за малките момчета…
Такео долови тревогата й за детето, което носеше. Той не искаше да отпраща Мая — смяташе, че сега повече от всякога момичето се нуждае от неговата закрила и надзор, но бе твърде зает, за да й отделя повече време, а и не можеше да я държи неизменно до себе си.
— Не е правилно да отпъждаш надалеч собствената си дъщеря и да браниш чуждите синове — рече тихо Мая.
Каеде я плесна отново.
— Как смееш да ми говориш по този начин? Какво разбираш ти от държавни дела? Всичко, което правим, има политическа причина. Винаги ще е така. Ти си дъщерята на владетеля Отори. Не можеш да се държиш като другите деца.
Шизука се обади: