Очите на Акио заблестяха с необичайно вълнение.
— Нещо се е променило, чувствам го. Отори е станал по-уязвим. Откликва на някаква заплаха. Ние трябва да бъдем част от неговия провал — не можем да се спотайваме и да очакваме някой да ни донесе вестта за смъртта му.
— Има известни признаци за слабост — съгласи се Казуо. — Послания към императора, все още живите заложници… Досега не се е поколебал да убие някой Кикута.
— Муто Кенджи успя да ни надуши — отбеляза замислено Акио. — Такео сигурно знае къде се намираме. Не можем да допуснем, че той или Таку ще оставят смъртта на Кенджи без последствия, освен ако не са твърде заети с други, по-неотложни дела.
— Време е отново да поемеш на път — рече Казуо. — Тук, в Акаши, и дори в Трите провинции има много Кикута, които се нуждаят от водач и ще те последват, ако се явиш при тях лично.
— Тогава заминаваме първо за Акаши — обяви Акио.
Докато Хисао беше още дете, баща му го бе обучил на някои от уменията, които Кикута владееха, за да могат да се представят като пътуващи актьори — свирене на барабан, жонглиране, изпълняване на древни балади, които хората от провинцията обичаха, песни за някогашни войни, вражди, предателства и отмъщения… от които се бяха възползвали всеки път по време на странстванията си из Трите провинции. След завръщането на Казуо Акио отново започна да се упражнява в жонглиране; беше приготвен голям запас от сламени сандали, бяха събрани и опаковани сливи и кестени, бяха извадени и излъскани амулетите, а оръжията — наточени.
Хисао не се отличаваше с вродена артистичност — беше твърде стеснителен и не му харесваше да става център на внимание, но смесицата от удари и поощрения, с която му преподаваше Акио, го бе направила достатъчно сръчен. Беше овладял всички жонгльорски практики и рядко допускаше грешки точно както бе научил и думите на песните, макар и хората да се оплакваха, че мънка и нищо не му се разбира. Идеята за пътуванията го изпълваше с въодушевление и в същото време с опасения. Очакваше с трепет да поемат на път, да излезе от селото, да види нови неща, но далеч не беше ентусиазиран относно изпълнението на номерата, а и чувстваше неудобство да изостави гроба на дядо си.
Госабуро бе посрещнал вестите на Казуо с радост и го бе разпитал подробно. По това време не разговаряше пряко с Акио, но в нощта преди заминаването им, когато Хисао се приготвяше да си ляга, той дойде до вратата на стаята и помоли Акио да разговарят насаме.
Акио бе почнал да се съблича и Хисао зърна недоволната му гримаса. Все пак домакинът кимна едва забележимо и Госабуро пристъпи в стаята, затвори вратата и коленичи напрегнат върху рогозката.
— Племеннико — започна той, все едно се опитваше да отстоява някакъв авторитет от позицията на възрастта. — Няма съмнение, че е дошло време да започнем преговори с Отори. Трите провинции стават все по-богати и преуспяващи, докато ние тук се спотайваме в планината с оскъдна храна, която ни стига колкото да не умрем от глад, в очакване на поредната мразовита зима. Ние също бихме могли да постигнем благоденствие — нашето влияние може да се разпространява с търговията ни. Призовавам те: отмени кръвната вражда!
Акио отсече:
— Никога!
Госабуро пое дълбоко въздух:
— Възнамерявам да се върна в Мацуе. Тръгвам утре сутринта.
— Никой не напуска фамилията Кикута — напомни му Акио с безизразен глас.
— Тук се скапваме. Всички до един. Отори пощади живота на децата ми. Нека приемем предложението му за примирие. Това няма да накърни верността ни към теб. Ще ти служа в Мацуе както винаги досега — ще осигурявам средства, ще водя архива…
— След като Такео и Таку бъдат убити, ще говорим за примирие — отвърна Акио. — Сега се махай. Уморен съм, а присъствието ти ми е отвратително.
Щом Госабуро си тръгна, Акио угаси лампата. Хисао вече беше легнал на постелката; нощта бе топла и той не бе дръпнал завивката върху себе си. Малки частици светлина танцуваха зад клепачите му. За момент се замисли за братовчедите си и се запита дали щяха да умрат в Инуяма, но най-вече се вслушваше в движенията на Акио. Всяка клетка от тялото му със смесица от страх и възбуда жадуваше плътски ласки и изгаряше в необуздано чувство за срам. Разгневен, Акио бе груб и бърз. Хисао прехапа устни и не издаде нито звук; даваше си сметка за скритото насилие и се боеше да не го предизвика и да го обърне срещу себе си. При все това актът донесе временно облекчение. Гласът на Акио бе почти нежен, когато каза на момчето да спи, да не става, каквото и да чуе, и Хисао изпита краткия миг на нежност, за който копнееше, когато баща му го погали по косите и сетне по врата. След като Акио излезе от стаята, Хисао се зарови под завивките и се опита да си запуши ушите. Разнесоха се някакви приглушени шумове, сякаш някой се давеше и съпротивяваше; последваха тежък удар в пода и влачене по дъските, а после по земята.