— Какво искаш да кажеш?
— Години наред Отори налагат строга забрана върху търговията с оръжия. Наскоро обаче тази забрана била нарушена и от Хофу били изнесени тайно голям брой пушки… според слуховете с прякото съдействие на Араи Зенко! Знаеш ли Терада Фумио?
Акио кимна.
— Е, Фумио пристигна два дни след оръжията, опитвайки се да ги върне обратно. Беше бесен; първо предложи голяма сума пари, после заплаши да пристигне с флотилия и да опожари града. Но беше твърде късно — те вече пътуваха за Сага. Да не ти разправям какво стана с цената на желязото и селитрата. Скочиха до небесата, братовчеде, направо до небесата! — Джизаемон си наля нова чаша вино и го подкани да пие с него. — Кой ли го е грижа за заплахите на Терада! — изсмя се той. — Някакъв си пират и нищо повече. Самият той е прекарвал незаконно къде-къде по-важни стоки. А и владетелят Отори никога няма да нападне свободния град, не и докато самият той се нуждае от търговци, които да снабдяват и да хранят армията му.
Хисао се учуди, че Акио не реагира. Баща му само пиеше на големи глътки и кимаше утвърдително на всичко, което казваше Джизаемон, макар че ставаше все по-навъсен.
Събуди се посред нощ и чу, че баща му шепне нещо на Казуо. Усети как тялото му се напрегна в очакване да долови познатите глухи шумове, съпровождащи убийството, но двамата мъже говореха за нещо друго — за Араи Зенко, който бе позволил огнестрелните оръжия да се измъкнат от мрежата на Отори.
Хисао знаеше историята на Зенко — че е по-големият син на Муто Шизука и внук на Кенджи; падаше се и някакъв негов братовчед. Зенко бе единственият член от фамилията Муто, който не си бе навлякъл омразата на Кикута — не бил замесен в смъртта на Котаро, а и според слуховете не бил особено верен на Такео, макар че бил женен за сестрата на съпругата му. Някои смятаха, че обвинявал Такео за смъртта на баща си и дори тайно копнеел за отмъщение.
— Зенко хем е силен, хем амбициозен — прошепна Казуо. — Ако търси начин да се докара пред владетеля Сага, сигурно се подготвя да нанесе удар срещу Кучето.
— Идеалният момент да се обърнем към Зенко — измърмори Акио. — Такео очаква заплахи от Изток и ако Зенко го атакува от Запад, ще бъде приклещен помежду им.
— Чувствам, че Зенко ще посрещне с охота една такава стъпка от твоя страна — отвърна Казуо. — Освен това след смъртта на Муто Кенджи най-вероятно Зенко е следващият господар на фамилията Муто. Какво по-добро време да се потърсят Муто, за да се поправи разцеплението в Племето и двете фамилии да се съберат отново?
Джизаемон, радостен да се отърве от посетителите си, им предостави пропуски и ги снабди с дрехи и разни други типични за търговците принадлежности. Уреди ги да пътуват на един от корабите на своята гилдия и след няколко дни те опънаха платна към Кумамото през Хофу, възползвайки се от хубавото, спокойно време на късната есен.
Двайсет и трета глава
Мая не пътуваше като дъщеря на владетеля Отори, а по другия, обичаен за нея начин — предрешена по почина на Племето. Представяше се за по-малката сестра на Сада и двете уж отиваха в Маруяма, за да посетят роднините си и да си намерят работа след смъртта на своите родители. Мая с удоволствие прие да играе ролята на това осиротяло момиче; харесваше й да си представя, че родителите й са мъртви, тъй като все още им беше ядосана, особено на майка си, и дълбоко наранена от факта, че двамата бяха предпочели Сунаоми. Мая бе видяла как Сунаоми се бе принизил до хленчещо хлапе заради онова, което бе взел за призрак — в действителност недовършената статуя на всемилостивата Канон. Презираше страха му, още повече че той бе незначителен в сравнение с онова, което тя бе видяла в същата беззвездна нощ — третата поред от Празника на мъртвите.
За нея не беше никакъв проблем да последва Сунаоми, използвайки обичайните умения на Племето, но когато стигна до плажа, нещо в димящите огньове, в силата на скръбта и във въздействащата атмосфера на празника я развълнува дълбоко; тогава някъде вътре в нея прозвуча гласът на котето, което й рече: „Виж какво виждам аз!“
В началото бе като игра — внезапната яснота в мрака, огромните й зеници, поглъщащи всеки миг, припкащите дребни същества и нощните насекоми, потрепването на листата, капчиците влага, довеяни от бриза. После тялото й омекна и се вля в тялото на котето и тя си даде сметка, че плажът и боровата гора са изпълнени с духове.
Видя ги през очите на животното — бяха със сивкави лица и с бели роби, а бледите им крайници плаваха над земята. Мъртвите впериха взор в нея и котето отвърна на погледа им с ясното съзнание за горчивото им разкаяние, за несекващото им недоволство, за неосъществените им желания.