Мая изплака потресена; котето замяука жално. Тя направи отчаяно усилие да се върне в собствената си позната плът; животното задращи с лапи по черните камъчета в края на пясъка и скочи между дърветата около къщата. Призраците я последваха, скупчиха се около нея и тя почувства ледения им допир върху козината си. Чу гласовете им като шумолене на листа на есенния вятър, изпълнени с тъга и копнеж.
— Къде е нашият господар? Отведи ни при него. Ние го чакаме!
Думите им я изпълниха с ужас, макар че не ги разбра, почувства се като в кошмар, в който едно-единствено неясно изречение смразява спящия до мозъка на костите. Чу изпукване на счупен клон и видя как някакъв мъж излиза от порутената къща с лампа в ръка. Мъртвите се отдръпнаха от светлината, от която зениците й се свиха и тя вече не можеше да ги вижда ясно. Но чу писъците на Сунаоми и долови звука от струята, когато момчето се изпусна. Презрението, което изпита към него заради страха му, й помогна да превъзмогне собствения си ужас и тя успя да се оттегли в храстите и да се върне незабелязано в крепостта. Не си спомняше в кой момент котето я бе напуснало и тя отново бе станала Мая точно както не можеше да проумее каква бе причината да се превъплъти в него. Не можеше обаче да се отърси от спомена за онова, което бе видяла през очите на неговия призрак, и от глухите гласове на мъртвите. Къде е нашият господар?
Мисълта, че можеше отново да добие същото зрение и слух, я изпълваше с ужас; тя се опита да си изгради защита и да не позволи на котето да я обсеби отново. Беше наследила нещо от непреклонната природа на Кикута наред с множеството техни дарби. Но котето се явяваше в сънищата й — настоятелно, ужасяващо, мамещо.
— От теб ще излезе отличен шпионин! — възкликна Сада след първата им нощ на кораба, когато Мая преразказа онова, което бе чула предишния ден — нищо злонамерено или опасно, просто хорски тайни, които техните пазители бяха предпочели да не разкриват пред света.
— По-добре да стана шпионка, отколкото да се омъжа за някой владетел — заяви Мая. — Искам да съм като теб или каквато е била Шизука едно време — тя отправи взор над осеяната с бели петънца водна шир към изток, където град Хаги вече се бе загубил в далечината; Ошима също бе зад тях, виждаха се единствено облаците над намиращия се на острова вулкан. Бяха минали покрай него през нощта, за което Мая искрено съжаляваше, тъй като бе чувала много разкази за някогашната крепост на пиратите и за посещението на баща й при владетеля Терада, затова й се искаше да го види със собствените си очи, но корабът не можеше да си позволи каквото и да било закъснение — североизточният вятър нямаше да се задържи още дълго, а те се нуждаеха от него, за да ги закара до западното крайбрежие. — Шизука е правела каквото си иска, но после се е омъжила за доктор Ишида и сега е като една най-обикновена съпруга.
Сада се засмя:
— Не подценявай Муто Шизука! Тя винаги е била много повече от онова, което изглежда.
— Само че е баба на Сунаоми — измърмори недоволно Мая.
— Ревнуваш, Мая, там ти е бедата!
— Толкова е несправедливо! — възкликна момичето. — Ако бях момче, нямаше да има значение, че сме близначки. Сунаоми никога нямаше да дойде да живее при нас, а на татко нямаше да му хрумне да го осиновява! — „А аз нямаше и да си помисля да предизвиквам малкия страхливец и да го пращам в светилището.“ Тя погледна към Сада. — Никога ли не ти се е искало да си мъж?
— Да, често, когато бях дете. Дори в Племето, където жените разполагат с голяма свобода, момчетата, изглежда, се ценят повече. Винаги съм се настройвала против тях, винаги съм копняла да ги побеждавам. Муто Кенджи казваше, че сигурно затова съм пораснала тъй висока и силна като мъж. Той ме учеше да подражавам на момчетата, да използвам тяхната реч и да имитирам жестовете им. Сега мога да се представям и за мъж, и за жена и така ми харесва.
— И нас ни учеше същото! — възкликна Мая, тъй като подобно на всички деца в Племето тя бе усвоила езика и жестовете както на мъжете, така и на жените, и можеше спокойно да се представя за момче.
Сада я изгледа изпитателно.
— Да, би могла да се направиш и на момче.
— Наистина, изобщо не съжалявам, че ме отпратиха — довери й се Мая. — Защото харесвам теб… и обичам Таку!