— Всички обичат Таку — засмя се Сада.
Но Мая нямаше възможност да научи повече от очарователния, почти непонятен език на моряците, тъй като вълнението се усили и тя с раздразнение установи, че от нея не става добър моряк. От рязкото пропадане и издигане на кораба я заболя глава и тя почувства, че не може да владее тялото си. Сада се погрижи за нея без излишно суетене или думи на съчувствие — държеше главата й, докато повръщаше, и после обтриваше лицето й с влажна кърпа, даваше й да отпива малки глътки чай и да навлажнява устните си, а когато най-бурната част отмина, я сложи да легне, взе главата й в скута си и положи дългата си хладна длан върху челото й. Сада си помисли, че усеща току под кожата й животинската природа подобно на козина, тъмна, гъста и тежка, и в същото време мека при допир, зовяща за ласка. За Мая докосването й бе като на дойка или на майка; събуди се от поредния пристъп, докато корабът заобикаляше носа, точно когато ветровете се смениха и западният бриз се усили, за да ги закара до брега. Взря се в момчешкото лице на Сада с неговите остри черти и високи скули и си помисли, че би било истинско щастие да остане завинаги в обятията й, при което почувства как цялото й тяло потръпва в отговор. В този момент изпита непреодолима страст към по-голямото момиче, невероятна смесица от възхищение и нужда — нейното първо любовно изживяване. Протегна се към Сада и я прегърна, усещайки силните, почти мъжки мускули и изненадващата мекота на гърдите й. Зарови нос в шията й, хем по детски, хем по животински.
— Доколкото разбирам, тези ласки означават, че вече се чувстваш по-добре? — рече Сада и я прегърна в отговор.
— Да. Ама беше ужасно. Никога повече няма да се кача на кораб! — замълча за миг и после попита: — Сада, ти обичаш ли ме?
— Що за въпрос?
— Сънувах, че ме обичаш. Само че не съм сигурна дали е било сън, или…
— Или какво?
— Или котето.
— А какви са неговите сънища? — попита Сада уж небрежно.
— Животински — Мая бе вперила поглед в далечния бряг, в увенчаните с борове стръмни скали, които се издигаха рязко от тъмносините води, в черните камъни, обрамчени със сиво-зеленикави и бели вълни. Вътре в залива, където повърхността бе по-спокойна, и нататък в устието дървени решетки поддържаха морски водорасли, а плоскодънните рибарски лодки бяха изтеглени върху пясъка, където на туфи растеше морска зостера. На брега приклекнали мъже кърпеха рибарски мрежи и поддържаха огньовете, които извличаха сол от морската вода.
— Не знам дали обичам теб — подразни я Сада, — но със сигурност обичам котето! — тя се пресегна и потърка врата на Мая, все едно галеше коте, и гърбът на момичето се изви в дъга от удоволствие. За пореден път Сада си помисли, че почти усеща козината под пръстите си.
— Ако продължиш да правиш това, май ще се превърна в котето — каза Мая замечтано.
— Сигурна съм, че ще ни бъде от полза — тонът на Сада бе сух и делови.
Момичето се усмихна:
— Ето защо обичам Племето. На тях им е все едно дали съм близначка, или ме е обсебило котето. Всичко, което им върши работа, е добро. Така разсъждавам и аз. Никога вече няма да се върна да живея в дворец или в крепост. Оставам в Племето завинаги!
— Ще видим какво ще каже Таку по този въпрос!
Мая знаеше, че Таку е най-строгият учител, лишен от всякаква сантименталност, но се опасяваше, че ще бъде повлиян от своя дълг към баща й и затова вероятно ще се отнася към нея с известна благосклонност. Не знаеше кое щеше да е по-лошо — Таку да я приеме само защото е дъщеря на Отори, или да я отхвърли, тъй като не притежава достатъчно умения. В един момент се улавяше, че си мисли как той ще я отпрати, без да може да й помогне; в следващия вече си представяше как ще бъде удивен от скритите й способности и от всичко, което тя можеше да прави. Накрая реши, че приемът му ще е нещо средно — нито твърде разочароващ, нито възторжен или ласкателен.
Тъй като песъчливото устие бе твърде плитко и корабът им не можеше да навлезе в него, трябваше да ги спуснат с въжета до поклащащите се рибарски лодки. Те бяха твърде тесни и неустойчиви; лодкарят прихна, когато Мая се вкопчи в страничния борд, и се опита да въвлече Сада в похотлив разговор, докато ги возеше нагоре, придвижвайки лодката с пръта в посока към Маруяма.
Крепостта бе разположена на малък хълм, извисяващ се над реката и града, който се бе разпрострял около нея. Беше малка и красива, с бели зидове и сиви покриви, по някакъв начин наподобяваше птица с обагрени в розово от залязващото слънце криле. Мая я познаваше добре и често бе пребивавала там с майка си и сестрите си, но сега вървеше със сведен поглед и не разговаряше с никого, за да не я разпознае никой. От време на време Сада я сгълчаваше да престане да се влачи и да си тътри краката в праха. Мая й отговаряше хрисимо: „Добре, како, разбира се, како“ и вървеше, без да се оплаква, макар че разстоянието бе голямо, а вързопът — тежък. Едва по здрач двете стигнаха до дълга ниска постройка, която заемаше ъгъла на една улица. Прозорците й бяха препречени с дървени летви, а ниският й керемиден покрив образуваше дълбоки стрехи. Едната страна представляваше предната част на магазин, в момента затворен и потънал в тишина. В стената от другата страна имаше грамадна порта. Пред нея стояха двама мъже, въоръжени с мечове и дълги извити копия. Сада се обърна към единия: