— Нападение ли очаквате, братовчеде?
— Имаме неприятности — отвърна той. — А ти какво правиш тук? Кое е това дете?
— Малката ми сестра, не я ли помниш?
— Да не би да е Маи?
— Не, не Маи, а Мая. Пусни ни да влезем. По-късно ще ти разкажа всичко. Таку в Маруяма ли е? — попита, когато им отвориха портата и двете бързешком влязоха вътре.
— Да, пристигна преди няколко дни. Много внушително и с височайша компания. Дойде с владетеля Коно от Мияко и сега владетелят Сугита гощава и двамата. Не се е отбивал както обикновено. Ще го уведомим, че двете със сестра ти сте тук.
— Те знаят ли коя съм? — попита Мая шепнешком, когато Сада я поведе през тъмната градина към входа.
— Знаят. Само че са наясно, че не е тяхна работа, тъй че няма да кажат на никого.
Тя си представи как щеше да стане мъж… или може би жена… щеше да се предреши като войник, пазач или слугиня, щяха да се приближат и уж небрежно да заговорят Таку, споменавайки нещо за някой кон или блюдо, след което щяха да добавят на пръв поглед случайно изречение, от което Таку да разбере…
— А как ще ме наричат? — попита тя Сада, стъпвайки леко на верандата.
— Да те наричат ли? Кой?
— Какво ще ми е тайното име, което ще знаят само от Племето?
Сада се засмя почти беззвучно.
— Ще ти измислят нещо. Може би Котето. Котето се върна тази нощ… Може би ще те назначат за прислужница на Таку, ще миеш краката му…
Мая усети известно безпокойство — каквото и да се случеше, нямаше да е лесно. Наложи се да чака цели два дни. Нямаше време да изпита отегчение или тревога, тъй като Сада веднага се зае с обучението й, което нямаше край, тъй като уменията на Племето винаги можеше да се развиват. Никой… даже Муто Кенджи или Кикута Котаро… не бе успял да ги овладее до съвършенство. А Мая бе още дете — предстояха й години на усилна работа, продължително стоене, без да помръдва, разтягане и свиване на крайници за поддържане на гъвкавост, трениране на памет и наблюдателност, бързина на движение, която спомагаше за състоянието на невидимост и управляването на второто аз. Мая се подчиняваше на дисциплината безропотно, тъй като бе решила да угажда на Сада за всичко.
В края на втория ден, след като се бе стъмнило и двете бяха вечеряли, Сада даде знак на Мая, която събираше съдините и ги поставяше на подноси, тъй като вече не беше дъщерята на владетеля Отори, а най-малката в домакинството и по тази причина — слугиня на всички. Тя довърши задълженията си, отнесе подносите в кухнята и после излезе на верандата. В отсрещния край стоеше Сада с лампа в ръка. Мая зърна лицето на Таку — наполовина осветено, наполовина в мрак.
Приближи се и падна на колене пред него. Той изглеждаше уморен, изражението му бе напрегнато и дори ядно. Сърцето й се сви.
— Господарю Таку — прошепна тя.
Той се навъси още повече и махна на Сада да доближи лампата. Мая усети горещината върху бузата си и за момент затвори очи. Пламъкът примига зад спуснатите й клепачи.
— Погледни ме — нареди й Таку. Очите му, черни и непроницаеми, се втренчиха в нейните. Тя издържа погледа му, без да мигне, изпразвайки съзнанието си, за да не позволи на повърхността да изплува нещо, което би могло да му разкрие слабостта й. Но не успя да го заблуди напълно; почувства се така, сякаш някакъв лъч освети и най-тъмното кътче в душата й и разкри дори онези тайни, за които тя самата не знаеше, че пази. — Хм — изсумтя Таку, но Мая не можа да разбере дали това бе в израз на одобрение или на изненада. — Защо баща ти те е изпратил при мен?
— Защото смята, че съм обсебена от духа на едно коте — отвърна тя тихо. — Предположи, че Кенджи може да ви е предал част от познанията на Племето за тези неща.