— Или поредната отговорност, от която спокойно бих могъл да се лиша!
— Какво те стресна, когато се взря в очите й?
— Очаквах момиче, но не видях нищо подобно… по-скоро нещо безформено, което очаква да открие собствените си очертания.
— Дух на мъж ли е, или нещо свързано с обсебването от котето?
— Наистина нямам представа. Изглежда ми различно. Тя е единствена по рода си… при това, предполагам, изключително мощна.
— А опасна?
— Със сигурност. Но най-вече за самата себе си.
— Изморен си — в гласа на Сада се прокрадна нотка, която накара Мая да потръпне в смесица от копнеж и ревност. Сада добави още по-тихо: — Ето, сега ще ти разтрия челото…
Настъпи миг мълчание. Мая притаи дъх. Таку въздъхна дълбоко. Някакво особено напрежение се спусна над потъналата в мрак градина и обгърна невидимата двойка. Стана й непоносимо да слуша повече и тя се зави през глава.
Както й се стори, мина доста време, преди да чуе стъпките им на верандата. Таку възкликна с приглушен глас:
— Не съм очаквал подобно нещо!
— Израснали сме заедно — отвърна Сада. — Не е нужно да означава каквото и да било.
— Сада, нищо помежду ни не може да е безсмислено — замълча за момент, все едно се канеше да каже още нещо, но после завърши бързо: — Ще се видим утре. Доведи Мая в крепостта по обед.
Сада влезе тихо в стаята и легна до Мая. Преструвайки се на заспала, малката се обърна към нея и вдъхна мириса й, примесен с мириса на Таку, който все още се долавяше по кожата й. Не можа да реши кой й харесва повече, искаше й се да прегърне и двамата. В този момент почувства, че им принадлежи завинаги.
На следния ден Сада я събуди рано и се зае да подстриже дългите й коси. Подкъси ги до раменете й, след което ги събра в кок, без да обръсва челото, като на момче, което още не е достигнало пълнолетие.
— Не си голяма красавица — засмя се тя. — Но за момче изглеждаш страхотно. Смръщи се малко и стисни устни. Не бива да изглеждаш твърде хубава, иначе някой воин ще вземе да те хареса.
Мая се опита да придаде на чертите си момчешки вид, но от вълнението, непознатото усещане от подстриганите коси и необичайното й облекло, както и от мъжките думи в устата й очите й заблестяха, а страните й поруменяха.
— Овладей се — сгълча я Сада. — Не бива да привличаш вниманието върху себе си. Сега си един от слугите на господаря Таку, при това от най-низшите.
— Какво трябва да правя?
— Нищо особено, предполагам. Научи се да се справяш със скуката.
— Като Таку — изпусна се Мая, без да мисли.
Сада я сграбчи за ръката:
— Ти си го чула да го казва? Какво друго чу?
Мая отвърна на погледа й. За момент остана безмълвна. После каза:
— Всичко.
Сада не можа да сдържи усмивката, която затрептя върху устните й.
— Не говори за това пред никого! — прошепна й съучастнически. Притегли я към себе си и я прегърна.
Мая потъна в обятията й, почувства топлината на тялото й и усети непреодолим копнеж да е на мястото на Таку.
Двайсет и четвърта глава
Някои мъже обичат любовта, но Муто Таку не бе от тях, нито бе поразяван от страстта, в която изгарят единствено влюбените. Намираше подобни крайни емоции за странни и дори за неприятни и винаги се бе присмивал на оглупелите от любов заради слабостта им. Когато жени заявяваха, че го обичат, както често ставаше, той се отдръпваше. Харесваше жените и всички наслади, с които даряваха тялото му, обичаше съпругата си, беше й поверил грижата за дома и отглеждането на децата им, смяташе, че тя никога няма да го предаде, но изобщо не му бе хрумвало да й бъде верен. По тази причина натрапчивият спомен за внезапната, неочаквана близост със Сада го обезпокои. Не можеше да се сравни с нищо, което бе изживял до момента — желанието бе тъй наситено, така пронизващо и всепоглъщащо; тялото й бе удължено и силно като неговото, приличаше на мъжко, но въпреки това принадлежеше на жена; ответното й желание към него — покорно и в същото време завладяващо, не му даваше мира. Почти не можа да спи, обладан от копнежа да я чувства до себе си, и сега, докато разговаряше със Сугита Хироши в градината на крепостта в Маруяма, осъзна, че му е трудно да се съсредоточи върху думите на своя стар приятел. „Израснали сме заедно. Не е нужно да означава каквото и да било“, беше му казала тя и това бе част от вълнението — от другар и почти сестра тя се бе превърнала в любовница; той пък бе отвърнал с неподозирана проницателност: „Нищо помежду ни не може да бъде безсмислено.“