Знаеше в коя къща бе отседнал Таку — отколешна резиденция на фамилията Муто. Навремето бе научил всички жилища на Племето в Маруяма, тяхното местоположение, големина и обитатели. Все още изпитваше дълбоки угризения заради начина, по който се бе възползвал от това познание, когато за първи път бе пристигнал в Маруяма заедно с Каеде; твърдо решен да покаже на Племето своята безпощадност, бе преследвал, убил или екзекутирал повечето от тях. Бе смятал, че единственият начин да се справи със злото, е да го изтръгне от корен, но сега, ако можеше да върне времето, със сигурност щеше да се опита да преговаря с тях, без да пролива кръв… Тази дилема продължаваше да стои пред него — ако тогава бе проявил слабост, сега нямаше да е достатъчно силен да наложи волята си ведно със състраданието. В Племето сигурно го ненавиждаха за стореното, но поне не го презираха. Беше си купил достатъчно време, за да обезпечи сигурността на страната си.
Както винаги, спря при светилището в края на уличката и положи стъклениците вино пред божеството, което закриляше фамилията Муто, като помоли за прошка духовете на мъртвите.
„Муто Кенджи ми прости, каза им той, както и аз на него. Двамата станахме близки приятели и съюзници. Нека и с вас бъдем такива!“
Нищо не нарушаваше тишината на нощта, но той почувства, че не е сам. Скри се бързо в сенките с ръка върху дръжката на меча. Листата вече бяха окапали от дърветата и той долови леко шумолене, все едно по тях се движеше някакво животинче. Погледна в посока на звука и видя как шумата леко се разпръсна под нечии невидими стъпки. Закри очи с длани, за да увеличи зениците си, и тогава погледна косо с крайчеца на лявото си око, за да установи възможна невидимост. Съществото се бе втренчило в него; на светлината на звездите очите му изглеждаха зелени.
„Просто някаква котка, помисли си, игра на светлината…“ Но в следващия миг стъписан си даде сметка, че котката бе вплела поглед в неговия; усети пристъп на откровен страх. Представляваше нещо свръхестествено, някакво призрачно същество, което обитаваше това място, изпратено от мъртвите да го накаже. Усети, че всеки миг щеше да бъде запратен в съня на Кикута, че техните убийци най-накрая го бяха настигнали и сега използваха този призрак, за да го притиснат до стената. Той самият премина в почти свръхестественото състояние, което предизвикваше у него нападение от всякакъв вид. Беше му като втора природа да се защити тутакси, да убие, преди да убият него. Като събра цялата си мощ, откъсна поглед и бръкна за калъфа с ножовете за хвърляне. В ръката му попадна първият и той го метна, видя как светлината от звездите в един миг го улови, както се въртеше, чу лекия удар и вика на болка, който се изтръгна от съществото. То излезе от състоянието на невидимост в мига, в който се хвърли към него.
Сега в ръката му се озова късият меч. Видя жълто-кафявия врат и оголените зъби. Беше котка, но с размера и силата на вълк. Ред остри нокти го одраха по лицето, когато той се хвърли встрани, извъртя се и се озова достатъчно близо, за да нанесе удар в гърлото, самият той губейки невидимост, за да може да се съсредоточи върху удара.
Но котката се измъкна. Изплака с почти човешки глас и през стъписването и страха от битката той чу нещо познато.
— Татко — изплака тя отново, — не ме наранявай! Аз съм, Мая!
Тя застана пред него. Бяха му нужни цялата сила и воля, за да спре меча, който замалко не преряза гърлото на дъщеря му. Чу собствения си отчаян вик, докато принуждаваше ръката си да отклони острието. Мечът падна от ръката му. Той се пресегна и докосна лицето й, по което се стичаха кръв и сълзи.
— Замалко да те убия! — изстена той и се запита с ужас и съжаление дали можеше да бъде убита; усети сълзите в собствените си очи и когато вдигна ръкава си, за да ги избърше, усети паренето от драскотините и капките кръв по собственото си лице. — Какво правиш тук? Защо си навън по това време съвсем сама? — беше почти облекчение да изрази недоумението си чрез гневен изблик. Изпита желание да я зашлеви, както вероятно бе правил, когато тя се държеше лошо като дете, но онова, което й се бе случило, вече я поставяше отвъд детството.