— Съжалявам! Съжалявам! — тя ридаеше като дете, хълцаше от ужас, без да можеше да каже нищо повече.
Той я притегли в обятията си и я притисна до себе си, изненадан от това, колко бе пораснала. Главата й вече стигаше до средата на гърдите му; тялото й бе слабо и жилаво, по-скоро подходящо за момче, отколкото за момиче.
— Не плачи — рече той с привидно спокойствие. — Ще отидем при Таку и той ще ми разкаже какво се случва с теб.
— Съжалявам, че плача — каза тя глухо.
— А аз помислих, че съжаляваш, задето се опита да убиеш собствения си баща — отвърна той, хвана я за ръка и я изведе през портата на светилището навън на улицата.
— Не знаех, че си ти. Не можех да те видя. Помислих те за някой от убийците на Кикута. Щом те познах, се промених. Невинаги успявам да го направя веднага, но ставам все по-добра. Все пак нямаше нужда да плача. Аз никога не плача. Защо се разплаках сега?
— Може би от радост, че ме виждаш.
— Да, наистина се радвам — увери го тя, — но никога не съм плакала от щастие. Сигурно е било от стъписването. Повече няма да се повтори!
— Няма нищо лошо в сълзите — рече Такео. — Аз също се разплаках.
— Защо? Причиних ли ти болка? Сигурно е нищо в сравнение с раните, които вече си понесъл — тя докосна лицето си. — Но и ти добре ме подреди…
— Много съжалявам. По-скоро бих умрял, отколкото да ти причиня зло — „Тя се е променила, помисли си, дори речта й е по-рязка и безчувствена.“ А и зад думите й се криеше по-силно обвинение, нещо повече от физическа рана. Какво друго оплакване таеше срещу него? Дали беше негодуванието, че е била отпратена далеч, или нещо друго? — Не биваше да си тук сама!
— Таку няма вина — рече припряно Мая. — Не го обвинявай.
— А кого да обвинявам? Аз те поверих на него. А къде е Сада? Видях трима ви по-рано днес. Защо тя не е с теб?
— Не беше ли прекрасно? — възкликна Мая, избягвайки въпроса му. — Шигеко изглеждаше тъй красива. А конят! Хареса ли си подаръка, татко? Беше ли изненадан?
— Или те проявяват небрежност, или ти си непослушна — заяви Такео, отказвайки да бъде подведен от внезапното й детинско бърборене.
— Да, проявих непокорство. Но май така трябваше. Защото мога да правя неща, които никой друг не умее, тъй че няма кой да ме учи. Налага ми се да се оправям сама — тя му хвърли изпитателен поглед. — Предполагам, че ти никога не си постъпвал така?
Той отново почувства някакво по-дълбоко предизвикателство. Не можеше да го отрече, но реши да не отговаря, тъй като вече приближаваха портата на къщата и той бе изправен пред проблема, как да влезе в резиденцията на Муто. Лицето му смъдеше и цялото тяло го болеше от неочаквано разразилата се битка. Не можеше да види добре раната на Мая, но си представяше нащърбените й краища. Трябваше веднага да й се сложи лек, но въпреки това най-вероятно щеше да заздравее трудно и дъщеря му щеше да остане белязана завинаги.
— Семейството тук заслужава ли доверие? — прошепна той.
— Никога не съм си задавала този въпрос — отвърна Мая. — Те са Муто, роднини на Таку и Сада. Нима е възможно да са врагове?
— Е, скоро ще разберем — измърмори Такео, похлопа на залостената врата и викна на стражите вътре.
Наоколо бясно залаяха кучета. Нужно беше време да ги убеди да отворят портата; първоначално не разпознаха Такео, но познаха Мая. Видяха кръвта на светлината на лампите си, възкликнаха изненадани и повикаха Таку… но Такео забеляза, че никой не я докосна. Наистина избягваха да я приближават, тъй че дъщеря му стоеше сякаш заобиколена с невидима ограда.
— А вие, господарю, и вие ли сте ранен? — единият от мъжете вдигна лампата така, че светлината падна върху страната му. Той не направи усилие да промени чертите си, даже напротив, искаше да провери реакцията им.
— Това е владетелят Отори! — прошепна пазачът и всички останали тутакси се хвърлиха на земята. — Влезте, господарю — мъжът с лампата отстъпи встрани и освети прага.
— Станете — нареди Такео на прострелите се мъже. — Донесете вода и някаква мека хартия или копринени тампони, за да спрем кръвта — той прекрачи прага, след което портата бързо бе затворена и залостена зад гърба му.
Обитателите на къщата вече се бяха събудили; вътре светнаха лампи и от стаите излязоха прислужници, примигвайки сънливо. Таку се появи от дъното на верандата, облечен в памучна нощна роба, с наметнат върху раменете му подплатен жакет. Първо видя Мая и отиде право при нея. Такео си помисли, че ще я удари, но Таку направи знак на един от пазачите да донесе лампа и обхващайки главата й с две ръце, я наклони настрани, за да огледа раната на бузата й.