Стивън Кинг
Разходката
„Последно повикване за разходка по маршрут 701“ — отекна приятният женски глас през широкото фоайе на терминала на Ню Йоркското летище. Летището не се беше променило много през последните триста години — поизтрито и малко страшничко. Автоматизираният женски глас беше може би най-приятното нещо в него. „Тук е центърът за организиране на разходки до град Уайтхед, Марс“ — продължи гласът. — „Пътниците, снабдени с билети, да се отправят към синьото фоайе. Необходимо е всички документи да бъдат изрядни. Благодаря ви.“
Фоайето за отдих на горния етаж съвсем не беше изтрито, беше покрито със светлосив мокет. Стените бяха чисто бели, по тях висяха приятни графики с размазани изображения. Успокояващата прогресия на цветовете се издигаше към тавана. В огромната зала имаше сто кушетки, внимателно подредени в редици по десет. Петима служители от центъра за разходки се движеха напред-назад, говореха тихо и предлагаха чаши с мляко. От едната страна на залата се намираше входът, където имаше охрана и още един служител от Центъра, който проверява документите на закъснял пътник, изтерзан бизнесмен, с вестник „Ню Йорк Таймс“, сгънат под мишницата. Точно от другата страна подът се спускаше в нещо като корито, метър и половина широко и три метра дълго. То минаваше през един отвор без врата и малко приличаше на детска пързалка.
Семейство Оутс лежаха един до друг на четири кушетки в единия край на залата. Марк Оутс и жена му, Мерилиз, бяха от двете страни на децата.
— Татко, сега ще ми кажеш ли за разходката? — попита Рики. — Ти ми обеща.
— Да, татко, обеща — добави Патриша и се закиска звънко без никаква видима причина.
Един бизнесмен с телосложение на бик изви глава към тях и после пак се върна към папката с документи, която разглеждаше, лежейки по гръб, с прилежно събрани, лъснати обувки. Отвсякъде се чуваше тихото бърборене и шумолене на пътници, които се настаняват на кушетките.
Марк погледна към Мерилиз Оутс и намигна. Тя също му намигна в отговор, но бе толкова нервна, колкото звучеше и Пати. Защо не? помисли си Марк. Първа разходка и за тримата. Те с Мерилиз бяха обсъждали преимуществата и недостатъците на едно преместване на семейството през последните шест месеца — откакто му бяха съобщили от „Тексако Уотър“, че го местят в Уайтхед. Накрая решиха, че и четиримата ще се преместят за двете години, през които Марк ще е на работа на Марс. Сега, гледайки бледото лице на Мерилиз, той се чудеше дали тя не съжалява за това решение.
Той погледна часовника си и видя, че до разходката остава почти половин час. Достатъчно време, за да разкаже историята… и той се надяваше, че така ще отвлече съзнанието на децата от тяхната нервност. Кой знае, може би и Мерилиз щеше да се отпусне малко.
— Добре — каза той. Рики и Пат го гледаха сериозно. Синът му беше на дванадесет, а дъщеря му — на девет. Той пак си повтори, че синът му ще е нагазил дълбоко в блатото на пубертета, а на дъщеря му вече ще й растат гърди, когато дойде време пак да се връщат на Земята, и пак му се стори невероятно. Децата щяха да ходят в малкото обединено училище в Уайтхед заедно с още стотина копелета на служители от инженерингови и нефтени компании. Може би скоро синът му щеше да ходи на експедиции до Фобос. Направо не беше за вярване, но беше истина.
Кой знае? помисли си той кисело. Може да ми помогне да преодолея и моята нервност преди пътуване.
— Доколкото ни е известно — започна той, — „разходката“ е била изобретена преди около триста и двадесет години, към 1987 година, от един човек на име Виктор Карун. Това било част от частно изследване, финансирано с малко държавни пари… и в крайна сметка държавата го взела, естествено. В крайна сметка изобретението стигнало или до държавата, или до нефтените компании. Причината, поради която не знаем точната дата е, че Карун бил малко ексцентричен…
— Искаш да кажеш, че е бил луд ли, татко? — попита Рики.
— Ексцентричен означава съвсем леко луд, мило — каза Мерилиз и се усмихна над главите на децата към Марк. Сега тя изглеждаше малко по-малко напрегната, помисли си той.
— О.
— Във всеки случай той правел експерименти с процеса в продължение на доста време, преди да информира правителството за резултатите — продължи Марк, — а им казал само защото му свършвали парите, а те не искали да продължат да го финансират!
— Като в рекламата: „Ние ще финансираме Вашите проекти!“ — каза Пат и пак се засмя весело.
— Точно така, скъпа — каза Марк и нежно разроши косата й. В другия край на залата той видя как една врата се плъзна безшумно и се отвори, за да минат още двама служители в яркочервени пуловери на служба „Пътешествия“, които бутаха масичка на колела. На нея имаше маркуч с накрайник от неръждаема стомана. Под драперията на масичката, внимателно скрити, Марк знаеше, че се намират две бутилки с газ, в мрежестата торба закачена за масата се намираха сто маски за еднократна употреба. Марк продължи да говори, не искаше неговите хора да забележат представителите на Лета, ако е възможно до последния момент. И ако му стигнеше времето за цялата история, те щяха да посрещнат подаващите газа с отворени обятия.