- Махай се - произнесе задъхано той и погледна през рамо, докато отстъпваше, все едно очакваше някой да му се появи в гръб. - Остави ме на мира.
Вече вътре дори на сумрачната светлина пак беше сигурна, че е той. Заради гласа му След като с години беше превъртала в главата си „Ще ти съсипя живота“, би го разпознала навсякъде.
- Какво има, Грифин? Не ме ли очакваше?
Той затвори вратата на дневната и заглуши звънтящата мелодия на шоуто.
- Познавам те. - Той завъртя пръст до главата си. - Ти си...
Рейчъл раздалечи леко стъпала. Надвишаваше го по ръст поне с осем сантиметра. Той изглеждаше толкова немощен, толкова смазан.
- Не се прави на глупак.
Грифин кимна и усмивката му стана по-широка. Някога белите му зъби бяха сиви като помия от мръсни съдове. Подхвана смях, който прерасна в кашлица, и обърса пръските слюнка в рамото на тениската си.
- Сега загрях. Проклет да съм, но не съм вярвал, че ще те видя отново. Какво правиш тук?
Усмивката. Именно тя я тласна в действие. Тази жалка отрепка съсипваше живота й наново и едновременно с това й се хилеше насреща! Все едно тя е напълно безпомощна. Все едно не може да предприеме нищо, та да го спре. Грешеше.
Рейчъл се втурна към него, стисна го за шията и го запрати към скрина под стълбите. Той залитна настрани. Беше приятно да го наранява, да вижда шока от болката по противното му лице. Сграбчи го за косата и я дръпна рязко, а между пръстите й се процеди мазнина и в носа я блъсна воня на нечистотия.
- Посочи ми една основателна причина да не ти скърша врата - изръмжа му
Усмивката му угасна, останаха само осеяните му с капиляри очи, киселият му дъх, плачевно хлътналите бузи. В главата й изникна образ от времето, когато я чакаше пред училище, гладко избръснат и изпънал елегантния си костюм. Колко внушителен беше изглеждал тогава. Непоклатим. Беше се простил с една трета от теглото си. Следи от бледи къдрещи се белези, бели като червеи, опасваха шията му и слизаха към ключиците му под футболната тениска.
- Смърт от хиляда прореза - обясни той. - Вътре не харесват много педофилите.
Рейчъл го бутна.
- Да не очакваш състрадание?
- Искаш ли да разговаряме като цивилизовани хора? - попита я и потърка тила си.
Тя направи пауза, адреналинът караше пръстите й да изтръпват, а после кимна. Той посочи към вратата на дневната.
- След теб - отсече Рейчъл.
Грифин повдигна рамене и отвори.
- Оправяли са ме отзад повече пъти от момче хористче във Ватикана. - Наклони се към нея и тя отскочи назад. Погледът, който й отправи, почти можеше да бъде определен като искрен. - Ако си тук да ми направиш нещо, не ме притеснява кой знае колко.
Рейчъл изпусна насечено въздух и го последва вътре. Дневната беше дори по-запусната от екстериора на къщата. Далеч не беше очаквала това. Като се изключеха едно кресло - ниска и безформена буца от кафяво кадифе, която не би изглеждала не на място, ако се подаваше от контейнер за строителни отпадъци, - касата от бира, служеща за табуретка, и малкият телевизор с плосък екран, чиято основа изглеждаше, все едно е израдена от лепенка, помещението беше празно. Нямаше снимки или декоративни елементи, абсолютно никакви глезотии. Само паяжини из ъглите, голи измазани стени и белезникавозелен килим, протрит чак до основата си и осеян от фасове и контейнери от готова храна, завъдили плесен. Дори въздухът беше покрусен, като че изтъкан от самотни въздишки. В ъгъла стоеше калорифер, достатъчно стар, та да е бил на мисия „Аполо“, макар че ако се съдеше по температурата в стаята, не работеше.
- Чудничка повторна среща, а? - Грифин посочи към креслото. - Снеми тежестта от краката си.
Това шега ли беше? Изражението му беше загадъчно, изпитото му лице не беше лесно за разчитане. Вляво от долната му устна тръгваше белег, който го караше да изглежда, сякаш перманентно се подсмихва. Изчака я още миг и сам се отпусна на креслото, пъшкайки, все едно току-що бе приключил четиринайсетчасова работна смяна.
- Бих ти предложил питие - подхвърли и махна към раздутата от влага врата зад себе си, явно кухнята. - Но освен ако не възнамеряваш да изцедиш пикнята от някоя мишка, няма да ти се отвори парашутът. - Вдигна кутийка „Карлсберг“ от пода и я разклати към нея. - Имам няколко глътки помия.
Тя стоеше нащрек с ръка близо до кръста, готова да извади спрея. Каква игра играеше той? Къде беше капанът? Не изглеждаше достатъчно силен да надвие дори Лили в ръкопашен бой.
Грифин изключи телевизора с дистанционното управление и го пусна на пода. Батериите изскочиха от задната му страна и той оформи с устни „мамка му“. Отпи от кутията, сърбайки по-шумно, отколкото се налагаше, сякаш й се подиграваше.