- Знам, съжалявам. Толкова съжалявам. - Беше такова облекчение да сподели с някого, който беше наясно на какво е способен Грифин; чувстваше се, сякаш юмрукът, стиснал белите й дробове, най-накрая се е разтворил, позволил й е да диша свободно за пръв път от дни. - Трябваше да ти кажа. Ще ми се да ти бях казала.
- О, боже. Алан Грифин. Вече? Мислех, че получи...
- Излязъл е по-рано.
- И какво...
- Уреди да ме отстранят от работа.
- Как е...
- Открадна ми заплатата.
- Какво е направил?
Мъчеше се да си спомни всичко, но умът й се беше превърнал в помийна яма и тя успяваше да проникне вътре само колкото да се хване за откъслечни мисли.
- Снимката! Снимката!
Марк изглеждаше объркан.
- Каква снимка?
- Онази на мен като тийнейджърка.
- Тази снимка?
- Тази снимка. - Рейчъл облиза устни. Разбираше, че не звучи ясно, че в думите й няма много логика, но да го разкаже беше като да повръща отрова. Не можеше да се спре. - Бях във фитнеса и Грифин я прати на Пит, приятеля на Конрад, в Снапчат. Беше проникнал в профила ми и му я пратил, та да изглежда все едно съм била аз.
Кимването на Марк беше по-предпазливо, отколкото беше очаквала.
- Твоят телефон е бил у Грифин?
- Не, хакна го.
- Ясно.
- После ни раздели с Конрад.
- Но как...
- Натресъл му заем от някакви главорези, а после открадна парите от моята сметка, та да накара да изглежда, сякаш...
- Задръж - настоя Марк и вдигна ръце. - Кой е откраднал парите? Конрад ли?
- Не, Грифин. От мен и от Конрад.
- Какво?
Марк изглеждаше напълно объркан. Тя тъкмо се канеше да започне наново, но той я сряза.
- Спри, спри, моля те. Не мога... да възприема това, което ми казваш. - Пое голяма глътка въздух с пръсти, притиснати гръб в гръб по средата на гърдите му - Да започнем отначало. Добре. Откъде знаеш, че Грифин е навън?
- Погледни това. - Рейчъл отвори лаптопа върху кухненската маса и се отпусна на един стол, като се помъчи да не забелязва гримасите на Марк към нея, все едно имаше размазана на бузата си някоя гадост. Бяха прекалено напреднали в разговора обаче, та да каже нещо. Зареди сайта с ловците на педофили.
- Не отново - простена той.
- Задръж.
- Наясно си, че точно така...
- Почакай! - Тя го потупа по ръката и продължи с по-мек тон: - Просто изчакай, става ли? - Слезе надолу по страницата на Грифин, докато не откри публикацията, че е бил освободен.
- О, боже - промълви Марк. - Какво още пише?
- Това ще ти хареса - отбеляза Рейчъл и се прехвърли надолу към адреса му, доволна, задето той най-накрая звучеше, сякаш й вярва. - Според мен го е публикувал сам, за да разбърка главата ми.
Марк се намръщи, загледан в екрана. Миг по-късно поклати глава извинително, но категорично. Тя грешеше. Не й вярваше. Също като Бека и той мислеше, че Рейчъл е нагласила всичко, за да получи внимание. Как по друг начин би могла да го докаже? Скритата камера! Къде я беше...
- Кажи ми истината, Рейч - произнесе Марк с премерен тон, повече предпазлив, отколкото обвинителен. - Ти ли преследваш Алан Грифин?
Рейчъл почувства раменете й да потреперват.
- Какво дали правя аз?
Той се опита да се засмее, но смехът му се сведе до нервно мънкане.
- Ами, ти си публикувала адреса му онлайн, а сега се мъчиш да ме убедиш, че си го намерила. Освен това...
- Я, почакай. Какво? Мислиш, че аз съм публикувала адреса му? Бил е... - Наведе се напред да прочете името. - СамоЗаТеб. Но според мен това е Грифин. Мисля...
- Престани, Рейчъл. Престани! - Заби пръст в името в горния десен ъгъл на страницата на форума. - Ти си включена като СамоЗаТеб. Дори в момента. На този компютър.
Как беше възможно?
- Трябва да е бил тук, докато мен ме нямаше - отрони, но дори тя не беше убедена. - Може би контролира профила от разстояние.
Извика в съзнанието си образа на Грифин, окаян и мърляв в неговия коптор да облизва последните капки от кутийката бира с подобния си на плужек език.
Нещо не беше наред.
Марк щракна върху името СамоЗаТеб, за да отвори профила. Полетата бяха празни, нямаше лични данни, нито посочени интереси, нито подпис, програмиран да се появява в края на постванията. Посочи към данните за скорошните сесии.
- Включена си с това име от снощи в седем и половина. Адресът на Грифин е публикуван веднага след това.
Тя се втренчи в екрана напълно изумена. Възможно ли беше тя да си беше причинила всичко това сама? Да прати снимката от Снапчат, да прехвърли парите в сметката на Конрад, да изтрие картоните на пациентите си и да публикува снимката на Бека, за да се присмее на напълняването й. Събщението, след като си тръгна Конрад - „СЕГА МИ ПРИНАДЛЕЖИШ НАПЪЛНО“, - дали го беше изпратила от таен телефон, скрит зад дивана? Възможно ли беше всичко това? Дали се беше тъпкала с прекалено много болкоуспокояващи и се беше подлагала на глад прекалено често, та да увреди окончателно мозъка си?