Марк търкаше ръцете й, все едно му бе казала, че й е студено.
- Ще преминем през това, ясно ли е? Аз съм с теб. Не си сама, Рейчъл.
Тя не слушаше. Главоболието й беше придобило остротата на скалпел. Имаше нужда да поспи, да остави подсъзнанието й да пресее всичко, утре да се върне на известните факти със свеж поглед. Щеше да е по-добре, ако той вземеше Лили...
От дневната долетя силен писък. Марк се изстреля навън от кухнята. Тя пое тромаво след него, но се движеше така бавно, сякаш газеше през нещо.
Марк беше на пода, люлеше и утешаваше Лили. Спенс беше седнал върху петите си с широко отворена уста и ръце на главата си, като че застинал насред писък. Рейчъл зърна кръвта. Толкова много кръв. Покриваше ръчичката на Лили и се стичаше върху грижливо огладените джинси на Марк. До тях лежеше керамичният нож за зеленчуци с бялото му
острие, обагрено в червено.
- Вие сте медицинските лица - викна той. - Направете нещо!
Тридесет и втора глава
Кръв
Лили се беше протегнала под дивана за изпуснат пастел и вместо това беше напипала ножа. Раната минаваше напряко през дланта й, от основата на кутрето до участъка с мека плът под палеца й. Макар и не особено дълбока, кървеше като срязана артерия.
Марк уви Лили в бежовия си шлифер, за който Рейчъл отчете през вцепенението си, че е също толкова елегантен и нов като останалата част от гардероба му Притиснал дъщеря си към гърдите си, той пробяга разстоянието от близо два километра до спешното отделение на болницата „Уитингтън“. Рейчъл се придвижваше тромаво по мокрите улици, неспособна да следва темпото му, със сковани и мъчно подвижни крака.
Затътри се покрай линейките, мина през плъзгащите се врати и се озова в окъпания в луминесцентно осветление ад на натовареното спешно отделение. Като всички медицински сестри през студентските си години беше минала и през спешното при двуседмичното си разпределение в Тъмницата на мъчението, известна още като болница „Ийлинг“. Както всички студенти, тя намери преживяването за вълнуващо и драматично, но повече от всичко ужасяващо, особено през смените в петък вечер, когато миризмата на белина, бира и уригванията с дъх на дюнер кебап я караха да повръща в тоалетната през половината нощ В редки случаи „никога повече“ би било по на място казано.
Огледа кашлящата и стенеща маса от тела върху пластмасовите столове в чакалнята. Нямаше и следа от Лили и Марк. Рецепционистката, жена на възраст с оредяваща над челото коса и излъчване на човек, на когото са били зададени хиляда глупави въпроса само през последния час, я уведоми, че са в разпределителния кабинет, но й каза, че не може да влезе.
- Аз съм майката на детето - простена Рейчъл.
- Аз няма как да го знам - отвърна тя.
- Медицинска сестра съм.
- В такъв случай не би трябвало дори да питате. - Изражението й омекна с една идея. -Седнете. Скоро ще излязат.
Рейчъл седна на ръба на последния от разкривената редица сиви столове. Втренчи се в телевизора на стената, където момиче с жълторуса коса беснееше срещу подхилкваща се дебелана, задето е целунала гаджето й, но сцената не успя да я разсее от потресаващата истина: тя беше ужасна майка. Ако се беше нуждаела от доказателство на този факт, сега то беше налице. Кой оставяше остър нож под дивана, когато в къщата имаше дете? И по-лошото, дори не помнеше да го е слагала там! Мислеше, че е в спалнята, макар това да не подобряваше нещата. И това ми било родител. Жалка история.
Най-накрая Марк се появи навън с Лили, вкопчила се в него като малка коала, а изпоцапаният му шлифер бе сгънат като възглавница на рамото му. Рейчъл се изстреля от мястото си, но той я натисна надолу с ръка и застана до нея. Имаше желание да изтръгне дъщеря си от обятията му - Тя е моя! Моя е!, - но сякаш беше лишена от някаква първична привилегия на майчинството. Защо тя ще е тази, предлагаща утеха, когато вината беше нейна?
Двайсет минути по-късно младши лекар шиеше раната. Рейчъл хлипаше, докато наблюдаваше иглатата да пробива розовите късове кожа, смазвана от осъзнаването, че когато и дъщеря й да погледнеше белега, щеше да си спомня за майчината й небрежност. Лили седеше в скута на Марк, докато траеше това. Когато Рейчъл се опита да положи длан на рамото й, тя я бутна, а щом понечи да я целуне по бузата, извърна глава.