Да, беше малко, само кухня/дневна и две спални, и районът никога нямаше да бъде представен в „Ивнинг Стандарт“ като актуален хипстърски квартал, не и освен ако някой не откриеше поредица от салони за оформяне на бради в съседство с бензиностанцията „Есо“, но интериорът беше стилен. Абажур от бели пера, монохромни парижки репродукции, всяка в собствена обемна рамка, окачени на далечната стена, вградени рафтове, отрупани с интересни книги, дебели свещи и лакирани дървени скулптури на удължени човешки фигури, които изглеждаха, сякаш са дошли от Африка. Толкова много се различаваше от претрупаната бъркотия у дома, в която тя прекарваше половината си време да се рови за нещо.
По телевизията печаха аспержите на оребрен тиган, от едната им страна вече се бяха отбелязали дебели черни линии. Ръката с хубавия маникюр ги наръси с морска сол. Рейчъл протегна крак и започна да масажира бедрото си заради все по-силната болка. Топлото усещане в главата й също чезнеше. Действието на таблетката демерол отслабваше. Дявол го взел. Потрепери и дръпна юргана чак до устата си с надеждата, че дъхът й ще рикошира и ще стопли горната част на лицето й. Застудяваше ли? Последната доза не изтрая дълго, може би само няколко часа. При това беше нещо силно. Опиати. Може би бяха стари, с минал срок на годност. Надяваше се да е така. С неподатливостта идваше физическата зависимост, а това беше нещо, което не й беше притрябвало, не и като връх на всичко друго.
Когато в началото пристигнаха в дома на Спенс, тя изпадна в паника. Беше забравила да му спомене касетката за пари и колкото и ужасно и пристрастено да звучеше, не мислеше, че ще се справи без нея. Олюляваше се на самия ръб, усещаше, че пръстите на краката й вече стърчат над бездната, и се боеше, че следващата позорна спирала може да я запрати до самото дъно. В крайна сметка не се оказа проблем.
Когато повдигна темата пред него с идеята, че може да успеят да запишат спешен час при джипи, той призна доста виновно за своя порядъчно голям фармацевтичен запас, задиган през годините предимно от починали пациенти. Не беше чак толкова необичайно за болничния персонал - лекари, санитари и чистачи, всички го правеха наравно - и тя не го извиняваше, но също така не се канеше да се прави на пуританка, особено пък, като се имаше предвид, че се почерпи от запасите му в мига, щом й бяха предложени.
Рейчъл прекара първите няколко дни в леглото. При загасена лампа, затворена врата и плътно придърпан юрган, тя се фокусираше единствено върху глада; беше като прилив, понякога висок, а друг път не, но неизменно там, обикаляше света отново и отново. През този период не яде, само отпиваше вода, когато гърлото я заболеше от плач, и не се поддаваше на молбите на Спенс да приеме чаша мляко, купа зеленчукова супа, половин банан, каквото и да е. Не заслужаваше да се храни.
Не искаше да обсъжда какво ще предприеме по-нататък, как ще се справи с Грифин или коя част от живота й тикаше той в шредера за хартия в нейно отсъствие. Единствената благословия беше, че тухлата през прозореца поне доказваше как тя не е умопомрачена шизофреничка, която се опитва да саботира собствения си здрав разсъдък, не и освен ако да се изкатери по водосточната тръба не беше една от подсъзнателните й свръхсили. Тази утеха й беше толкова от полза, колкото одеяло върху легло от ножове. Светът й все така беше сведен до отломки.
Междувременно гласът на анорексията, непрестанен като шум в ушите, си беше устроил лагер в сенките на съзнанието й и изпълняваше звуци, всяващи ужас - стържене на метал, женски крясъци, демоничен смях - на фона на тоновете, издаващи тревога. Не можеш да ядеш. Няма да ядеш. Вече никога няма да ядеш. Болкоуспокояващите бяха помогнали, смекчиха звуците до шепот, и понякога тя се опитваше да се опълчи на гласа. Крещеше му в отговор неща като: „Познавам те! Няма да ти позволя да победиш!“. През повечето време обаче слушаше. И колкото повече слушаше, толкова повече в изричаното от гласа имаше смисъл, особено като говореше за Лили.
Налице бяха много доводи, че Лили ще бъде по-добре без нея. Ако погледнеше обективно, като външнен човек, никой не би могъл да бъде винен, задето е стигнал до такова заключение. Къде щеше да е в по-голяма безопасност Лили? Къде щеше да е по-щастлива? Къде щеше да получи шанс за възможно най-хубав живот? От едната страна беше Марк, стабилен баща с пари и сериозна приятелка, който обичаше дъщеря си, също колкото я обичаше Рейчъл. От другата страна беше тя: същинско проклятие, пречка, тревожна и депресирана анорексичка, чиято лична гравитация явно привличаше само лоши неща. Може би след години, докато я карат в инвалидната количка към психиатричното отделение след поредния сеанс с електрошок, ще се обърне назад към стореното й от Грифин и ще го види като най-хубавото нещо, случило се в живота й. Събитието, отделило Лили, преди да е попила прекалено много от лудостта на майка си.