Рейчъл се замисли за сладкото й пискливо гласче, за красивата й усмивка, за начина, по който се вкопчваше в нея, като я понесеше надолу за закуска. Дори сега, когато Лили вече можеше да тича нагоре и надолу по стълбите, без да се държи за парапета, пак настояваше за сутрешния мамин влак. Най-хубавата част от деня беше усещането за ръчичките на дъщеря й, плътно обвити около нея. В тези моменти всичко придобиваше логика тя да е майка.
Всички останали в живота й, Конрад, Бека, дори баща й, се бяха отказали от нея - всички разполагаха с номера на Спенс или с лекота можеха да го намерят, никой обаче не си даваше труда да се обади и да провери как е тя, - но Лили я обичаше, тя беше сигурна в това, независимо от държанието й в болницата. Как можеше да изоставя така дъщеря си? Как можеше да й обърне гръб?
Спомни си как баща й беше говорил за майка й в кухнята. Отърва се от мен, а после се отърва и от теб...
Наистина ли се беше случило това, когато отиде да живее с баба си? Нима собствената й майка я беше отпратила, та да се умори от глад? Тя същото ли правеше? Нямаше начин на Спенс да не му дойде до гуша от присъствието й тук и тогава щеше да се наложи да се прибере у дома. Лили нямаше да може да живее с нея, не и при състоянието, в което се намираше майка й. Какво щеше да се случи тогава?
Известно ти е какво ще се случи тогава.
Рейчъл погледна телефона на Спенс, сърцето й се сви, когато личицето на Лили изчезна в мрака, и притисна юмрук към устата си. Трябваше да се успокои. Вътрешностите й бяха започнали да я шибат като камшици. Майка й сигурно се бе чувствала точно така - че се е провалила, че не съществува друг начин, че дъщеря й ще е по-добре надалече от нея. Рейчъл отвъртя капачката на опаковката демерол и изсипа върху дланта си две бели таблетки. Майната му. Изтърси навън още една и тикна трите в устата си, стри ги със зъби и потрепна заради горчивия вкус.
От кухнята долетя звук от изскачането на коркова тапа от бутилка вино.
- Готово е! - провикна се Спенс.
Тя се затътри до масата.
- Наистина не е нужно всеки път да си даваш толкова много труд - отбеляза Рейчъл и дръпна един стол.
Той винаги превръщаше вечерята в нещо специално. Току-що излязла от пералнята бяла покривка, черни плетени подложки, идеално поставени прибори, чашите им за вино на почтително разстояние от последната вилица в редицата. Помежду им имаше деликатна морскозелена купичка с прясно настърган пармезан, със заровена вътре миниатюрна сребърна лъжичка, сякаш е била метната в сиренето като стреличка. Редицата от масивни чаени свещи върху плота, потънали дълбоко в опушените си чаши, придаваха на кухнята романтично сияние. Не беше нужно да прави всичко това, но ценеше усилията му да го направи приятно за нея, да създаде възможно най-приканваща атмосфера за нея да се нахрани.
- Наздраве - произнесе Спенс и килна чашата си към нейната.
Рейчъл я чукна със своята и отпи глътка, съдържаща десет калории, наслаждавайки се на сухото ароматно вино.
- Мирише невероятно - отбеляза и снижи нос към изкусно сервираната паста със сос, наръсена с черен пипер и късчета панчета. Мускулът върху ребрата й пак се схвана, но тя не допусна болката да проличи по лицето й и продължи да се преструва, че вдъхва храната, докато масажираше трескаво мястото с върховете на пръстите си, та да може да седи изправена. Помоли се хапчетата да подействат скоро.
- Приятен апетит - пожела Спенс.
- На теб също - отговори Рейчъл и отдели една спагета. Нави я на вилицата, оваля я в сос и я повдигна към устата си. Дъвчеше бавно и методично, отне й минути да приключи. И после повтори.
В интерес на истината Спенс не я зяпаше. Вместо това консумираше храната си като нормално човешко същество, попиваше устата си със салфетка между хапките и поддържаше разговора, все едно не делеше масата с истински побъркана жена. Не заслужаваше да има такъв добър приятел, някой, върнал се от почивка, за да я защити на работното й място, такъв, който я търпеше да се шляе окаяно из апартамента му, който получи порезни рани по краката заради нея, макар че, за щастие, се оказа, че изглеждат по-зле, отколкото са и никоя не се нуждаеше от друго освен от лепенка. Още колко щеше да я издържи? Една седмица е прекалено дълго време да играеш ролята на бавачка дори за най-близък приятел. Независимо дали искаше да си тръгне или не, налагаше се да се вземе в ръце и да изчезне оттук, преди тези отношения да се окажеха също толкова съсипани, колкото останалата част от живота й. Не можеше да понесе мисълта за подобно нещо.