- А сега продължавай с чалнатия си начин на ядене.
Тя се изхили и хвана една спагета с вилицата си.
- Да, господарю мой.
Нави я фокусирано, но вниманието й се раздвои леко. Хвърли поглед към високата мелничка за черен пипер и по-ниската за сол до купичката с пармезан. Нещо в разположението на трите предмета я накара да си спомни за родителите си, за една от многото разправии между тях, баща й сновеше из кухнята прегърбен и с наведена глава, а майка й, едва достигаща до рамото му, го следваше по петите, безплътните й устни се кривяха, докато крещеше обиди. Не спираха да изливат омразата си един към друг, а тя, шестгодишна или дори по-малка, стоеше и ги наблюдаваше.
Ти беше сиренето. Празни калории.
Спенс вдигна купичката с пармезан и й предложи една лъжичка.
- Искаш ли?
- Не, благодаря - отвърна му Прогони тези мисли надалеч. Вземи пример от Спенс. Позитивност, позитивност, позитивност! Наслаждавай се на влиянието на таблетките демерол. Защо пък не? Рейчъл натопи спагетата в сос и - Давай! Поживей си малко! - набоде кубче панчета. Най-малко двайсет калории, но си струваше. Ухили се и почувства съзнанието си да се рее с лекота.
- Какво ще кажеш да заключим вратата, да закрием прозорците и да останем тук завинаги?
Спенс обърса устата си.
- Какво ще стане, като ни свършат всички епизоди на „Милионерски тайни“?
- Май тръгна нещо ново. Няколко секси типове се съревновават да спечелят жена, която се оказва трансджендър.
- Продадено на секси майчето в десет пуловера!
- Откъде знаеш, че съм майче? - Рейчъл отпи безразсъдна глътка вино. - Какво ще кажеш, ако те светна, че там долу имам трийсетсантиметров салам?
Спенс прихна.
- Не знам... Може би „Ожени се за мен“.
Тридесет и пета глава
Лили
Не беше сън, Рейчъл не спеше. По-скоро представляваше сценарий в резултат на опиянение, превърташе в главата си фантазия, същата онази от детството й.
Тя беше малко момиче, беше се сгушила в леглото с ръце под възглавницата и се преструваше на заспала. Вратата на стаята се отвори и майка й - разпознаваше тежестта на стъпките й и аромата на сапуна й - влезе при нея. Сърцето й заблъска по-силно. Беше се върнала. Най-накрая, след толкова много чакане тя беше тук.
Майка й легна на леглото зад нея, тежеше толкова малко, че матракът почти не хлътна. Рейчъл почувства натиска на тялото й, утешителните ласки на издиханията й върху шията си. Обзе я усещане за дълбока удовлетвореност, такава, каквато не можеше да си спомни да е познавала преди.
- Време е да си вървя - произнесе майка й, а гласът й вече идваше от много далече.
Не, помисли си. Още не. Моля те, още не. Моля те, моля те...
Опита се да каже нещо, но не можеше да заговори. Опита се да се обърне с лице към майка си, но не можеше да помръдне. Образът се преля с пълна чернота, а тя започна да крещи и да размахва ръце наум, макар че тялото й се задържа напълно неподвижно.
Рейчъл отвори очи. Видението беше така живо, загубата на майка й така натрапчива, внесе в сърцето й толкова много болка, че внезапно тя беше отново на десет, лежеше в стаята си вечерта след погребението и хлипаше съвсем сама.
Това ще се случи с Лили съвсем скоро. Ще копнее за майчина обич, каквато никога няма да познава, защото ти вече ще си покойница.
Колко беше часът? Нямаше телефон, а процеждащата се през пердетата лунна светлина не предлагаше отговор. Главата я цепеше, а чаршафите й бяха мокри заради прииждалите и отивали си с часове сънища, изпълнени с трескава меланхолия, всеки по-съкрушителен от предишния. Не биваше да взема три таблетки демерол, направо я бяха повалили, но тогава беше приятно, добре дошло изпускане на парата, седяха със Спенс, допиха бутилката вино, слушаха танцувални парчета на МистаДжам по „Радио 1“ и разменяха шеги за откачалките в отделението. По-лошото обаче беше, че тази последна доза беше тласнала организма й в състояние на зависимост. Познаваше го по характерното гъделичкане в крайниците заради усещането за насекоми, пъплещи по повърхността на мозъка й, и нервните нотки в гласа, настояващ, че се налага да приеме още таблетки, защото чувства болка, нали така? Всяка част от тялото я болеше, а какво полезно щеше да постигне, ако лежи подвластна на такива болки?
Включи нощната лампа и проскърца със зъби заради агонията в рамото й. Дори от натискането на бутона пръстът я заболя. Това изненадващо ли беше изобщо? Знаеше, че е необходимо да се задържи активна, че мускулите й блокират, ако не го прави, но вместо да се вслуша в тялото си, тя го заглушаваше със седативи и ето я сега. Не беше в състояние да мигне, без да потрепери от болка. Чувстваше се, сякаш скелетът й се състои от строшени стъкла и с всяко движение причинява още повече увреждания.