Възстановяване ли?
Пълна тъпотия. Ставаше все по-немощна с всеки ден.
Ръката й се насочи към чекмеджето на нощното шкафче. Вътре беше пластмасовото шише с демерол. Защо поне веднъж не признаеше истината? Копнееше да се върне в болницата, обратно в психиатричното отделение, заключена надалече от света, на място, където провалите й бяха без значение, където можеше да се носи лека като призрак по безличните коридори с глава, опразнена от всякакво усилие, и зареяна усмивка на устните. Така умиротворена, така релаксирана. Заради това държеше запасите си у дома. Именно заради това всеки път, когато нещо се объркаше, първата й реакция беше да не се храни през целия ден. По тази причина си позволяваше да се шляе в жилището на Спенс, когато беше редно да е у дома и да се опълчва на Алан Грифин.
Блъсна чекмеджето и се метна на другата си страна, а леглото от ковано желязо изстена в знак на протест. Как само се отнасяше с хората, които държаха на нея, с Лили, с Марк, дори с баща си. Дали някаква жалка и мазохистична част от нея тайничко не се радваше, задето ги беше отблъснала?
Тя се отърва от мен, а после се отърва и от теб...
И правеше същото със Спенс, като му се натрапваше така. Дори си беше присвоила спалнята му! Той трябваше да е тук, да лежи буден посред нощ и да бъбри приятно с някое ново секси завоевание, а не смахнатата му приятелка да му отнема място и да се поти заради пристрастеността си към опиати, след като е прогонила семейството си.
Обърна се обратно към чекмеджето и го отвори рязко. Изсипа две таблетки демерол, представи си се как лежи в очакване да дойде топлината и да притъпи глада, болката, издаващия паника глас. Взря се в малките бели таблетки върху дланта си.
Може би ще е по-добре за всички, ако просто си отидеш у дома да чакаш края.
При тази мисъл нещо у Рейчъл се пробуди - не от ужас, както би се надявала, а от ентусиазъм. Можеше да си отиде вкъщи, да заключи вратата и да остави природата да свърши, каквото вършеше най-добре, когато бъдеше отказвана храна. Кой би бил там да я спре?
Никой.
Стомахът й се сви заради рязък пристъп на гадене. Съзря Лили като тийнейджърка, висока като върба, със слабо и сериозно лице. Носеше дългата си кестенява коса на път отстрани и покрай ухото й беше сплетена една плитка. Беше приклекнала до надгробна плоча с намръщено, но тъжно изражение, все едно й бяха казали нещо важно и тя беше заявила, че разбира, но всъщност нямаше представа за какво става дума и знаеше, че никога няма да има.
Прекалено е малка да те помни. Сигурно е най-добре да го свършиш сега, вместо да чакаш.
Какво, същото, което преживя самата тя ли? Да не знае дали майка й е умряла, защото е била болна, или защото не я е обичала достатъчно, та да се запази жива? Да бъде преследвана от призрачното й присъствие във всичко, с което се захванеше през живота си? Това ли искаше тя за Лили?
И това, ако изобщо я оставеха да умре, а те нямаше да я оставят. Марк щеше да влети през вратата, да повика линейка и щяха да я замъкнат в болницата, да падне в плен на психиатри и психиатрични отделения. Затворена там за колко? Пет години? Десет години? Чак после ще я обявят за достатъчно вменяема, та да живее, без да е под надзор. Щяха да я тикнат в някой влажен общински коптор. Съсухрена от годините гладуване ще набира с пукащи пръсти паролата си във Фейсбук, за да провери какво е публикувал Грифин от нейно име днес.
Щеше да отсъства от живота на Лили, отчаяно да желае да е част от него, но да не е способна, защото е объркала всичко. По времето, когато вече ще е навън и ще е готова да поднови връзката им, да каже, че съжалява за всички изгубени години, Лили няма да иска да я познава, точно както тя не искаше да познава баща си. Беше ли способна да си представи какво би било? Същински ад на земята. Погребана приживе. Виждаше го ясно, двете се срещат, а по лицето на дъщеря й се чете същото отвращение, което несъмнено вижда баща й на нейното. Без значение колко пъти ще се опитва да се извини, да обясни отсъствието си, да умолява за нов шанс, Лили няма да иска и да чуе. Няма да иска да има нищо общо с нея.
Рейчъл се надигна от леглото с тяло, подвластно на пълна агония, но трябваше да свърши това. Ако беше вярно, ако животът й щеше да се развие така, значи щеше да е по-зле от всичко, което беше способен да й причини Грифин, по-лошо от всяко изтезание, което й хрумваше.