В този конфигурационен файл имаше ново логване към агспе1.аб1Ьр.сот.аи. Използва го да направи издирване кога Роуина Фелдман беше влязла в Австралия.
Ако изобщо това се бе случило.
Тридесет и седма глава
Андреас
Рейчъл се втренчи в дланта си, все още лежаща върху бравата. Звукът от блъскащото й сърц изпълваше главата й. Не изпадай в паника. Сигурно просто беше блокирала. Натисна отново. Вратата не помръдна. Грифин беше дошъл. Беше я проследил, беше се отървал от Спенс и я беше заключил. Вратата изглеждаше нова и масивна. Блъсна я, звукът отекна в стените, а дланта й запари. Заблъска отново и отново.
- Спенс? Спенс? Спенс? - крещеше.
В ключалката изтрака ключ. Вратата се отвори. От другата й страна стоеше Спенс. Лицето му беше потно, дишаше тежко и я гледаше, все едно току-що е изпълзяла от пръстта. Рейчъл се спусна покрай него, взе чаша от плота до мивката и я напълни със студена вода. Спенс приближи зад нея. Тя се обърна с лице към него. Беше придобил по-извинителен вид, но нещо не беше наред. Обикновено беше толкова... спретнат, добре облечен и с коса, оформена с гел. Сега халатът му в цвят бордо висеше накриво, а русите му кичури стърчаха в странни посоки.
- Помислих, че той е тук - произнесе тя и изгълта водата, която беше успяла да налее. Почувства се благодарна, задето внезапната студенина в устата й я върна към действителността. - Помислих...
Спенс закри лицето си и остана неподвижен. След миг от гърдите му се надигна протяжен стон и излезе от устата му като приглушено ридание. Ръцете му затрепериха и като ги снижи, бузите му бяха мокри от сълзи.
- Съжалявам - отрони. - Толкова съжалявам.
Рейчъл хвърли поглед към дневната и видя лаптопа му да лежи отворен на масичката за кафе.
- Какво става? Какво се е случило?
- Той ме разкара. Андреас ме разкара.
- Кога?
- Снощи, много късно вечерта. Не съм мигнал. Той беше с някого. Каза ми, че те... че те... -Ридание изкриви останалите думи. Той зарови глава в рамото на Рейчъл. Тя зашътка и го погали по тила, а сърцето й се сви. Вината беше нейна, тя му причини това, поредната автомобилна катастрофа, която да добави към растящата купчина, тежаща на съвестта й. Ако не се беше върнал, още щяха да са заедно.
- Върви при него - каза му - Оправи нещата. Всъщност аз взех решение.
Спенс дръпна глава и я изгледа подозрително.
- Какво?
- Да седнем. - Рейчъл посочи към дивана.
Той хвърли бърз поглед към лаптопа.
- Да седнем до масата.
Значи това било. Сигурно е гледал порно. Това обясняваше защо е заключил вратата -никой не иска да бъде заловен с ръце в гащите.
- Първо ми обещай едно - заговори тя и дръпна стол. - Моля те, вече не ме заключвай в стаята. Знам, че това е твоето жилище и имаш нужда от усамотение, но се уплаших.
- Аз... Просто се опитвах да те запазя в безопасност - избъбри рязко той. - Спомена за ножа и те открих на пода в твоята стая. Не исках да казвам нищо, но наистина не си поплюваш с таблетките. Наясно съм, че стресът ти е много, само че...
- О, боже мой - отвърна тя през смях. Последното, което искаше, бе да го кара да се чувства засрамен. - Не е голяма работа. Не е като да си заминал за уикенда и да ме оставиш там вътре.
- Добре - отговори той, явно успокоен. Обърна се към плота. - Кафе?
- Почакай - настоя тя. - Ела да седнеш.
Той се настани на стола до нейния, така че коленете им почти се докосваха. Тя се протегна и стисна ръката му
- Беше невероятен - увери го. - Не бих могла... Имам предвид изминалата седмица... Няма как да ти благодаря достатъчно. Но вече съм готова да се върна. Имам нужда от помощ. Истинска помощ. Не мога... - Почувства, че ще се разплаче, и погледна към Спенс в очакване да срещне състрадание в очите му, но той я гледаше сурово.
- Не можеш да си отидеш у дома.
- Налага се.
Спенс поклати глава.
- Ти си болна.
- Знам и ще потърся помощ.
- Ще отидеш право в болница и ще се оставиш да те приберат под контрол?
- Какво? Не, разбира се, че не. - Той шегуваше ли се. Огледа устата му за намек за усмивка. - Но ще се върна в клиниката, може би като стационарен пациент...