- Леглото е специално изработено.
Спенс стоеше до вратата. Държеше поднос и се усмихваше, все едно я изненадва със закуска в леглото по повод рождения й ден.
- Така че е най-добре да се отпуснеш - добави.
Само дето не беше Спенс, не онзи, когото познаваше. Изрусената до бяло коса, прилепналите джинси и модната тениска бяха изчезнали. Бяха заменени от кестенява, разделена на път коса като на филмова звезда, любимец на жените, вталена черна риза с две откопчани копчета и стилни сиви панталони от леко мъхест плат. Велур или каша. Трансформацията му беше допълвана от елегантни черни кожени обувки с връзки, от онези, на които Спенс би се присмял, че са „офис скука“. Дори миришеше различно, одеколонът му беше лек и дискретен, не особено различен от такъв, който би сложил Конрад... О, по дяволите.
Захапа буза, за да овладее шока си. Не само миришеше като Конрад, изглеждаше като него.
В случаите, когато бяха излизали на романтична вечеря, беше сресвал косата си точно по този начин. Беше я боядисал в същия цвят като неговия. И Конрад беше носил точно същите дрехи на вечерта им в „Сейнт Джон“ в Спитафийлдс, когато тя си мислеше как може би ще каже, че я обича. Спомни си за камерата, която откри в дневната, какво бяха правили с Конрад на дивана, когато се прибраха във въпросната вечер, и потрепери. От колко време я шпионираше Спенс?
Стол от кухнята беше поставен близо до леглото, но не достатъчно близо, че тя да го достигне. Беше правил това и преди. Колко хора бяха умрели тук? Спенс остави подноса на стола и се изправи с ръце, опрени в гърба. Когато Рейчъл зърна какво имаше на него, по тила й плъзна студенина и обгърна бузите й.
Това беше то, щеше да умре.
Следващата мисъл я срази подобно на удар с юмрук. Вече никога няма да видя Лили.
Всякакви концепции как се налага да запази спокойствие я изоставиха напълно.
- Спенс, чуй ме. Моля те... Моля те. Готова съм на всичко. На каквото кажеш. - От очите й бликнаха сълзи. Преглътна риданието, напиращо в гърлото й. - Не прави това, Спенс. Моля те. Моля те. Не ми причинявай това.
- Хей, хайде, Рейч. Всичко е наред. В безопасност си. Нищо няма да ти направя. - Посочи към подноса. На него лежеше спринцовка, пълна с безцветна течност, плитка хартиена чашка с таблетки, от онези, които раздаваше из отделението по петдесет пъти на ден, и чаша с вода. - Това е за теб.
Тя обърса очите си с ръкав.
- За мен ли?
- Сигурно ти идва като лек шок.
Без майтап, откачалко.
- Но искам да знаеш, че не е нужно да оставаш тук - продължи. - Можеш да си тръгнеш по всяко време. - Пусна гърба на стола, заобиколи го и приклекна до него. - И това е пътят ти за навън.
- Аз не... Аз...
- Нека обясня. В спринцовката се съдържа калиев хлорид. Чувал съм, че причинява жестока болка, все едно вътрешностите ти се разтапят, но свършва за минути. За късмет като медицинска сестра ти ще съумееш да го инжектираш както трябва. Не е разумно да сбъркаш с такова нещо. - Направи гримаса заради някакъв спомен и прехвърли пръст върху таблетките. - Амитриптилин и доксазепам. Това ще отнеме по-дълго, може би няколко часа, но е далеч по-релаксирано. Можеш да ги смесиш с демерол или каквото не си изхвърлила в тоалетната и да се наслаждаваш на замайването.
- Да се наслаждавам на замайването ли?
Спенс се изправи, зае поза с леко раздалечени стъпала и ръце зад гърба му, а гърдите му изпъваха тъканта на ризата. Дори стойката му беше променена, леко женствената отпуснатост беше отстъпила място на нещо по-мъжествено и дори прилягащо на военен. Той вирна брадичка.
- И накрая можеш да ми кажеш да си вървя и аз ще си тръгна. После ще изчакаме природата да си свърши своето. Ще ти оставя още вода, ако го желаеш, и после, относително казано, можеш да си дадеш колкото малко или колкото дълго време решиш.
- Казваш, че ще ме оставиш да умра от глад - произнесе бавно тя.
- Ако го предпочиташ.
- Ако го предпочитам ли?
Това не се случваше. Трябва да беше номер, някаква сбъркана шега. Ами ако беше някой от онези злокобни сайтове в Интернет, където богаташи плащат да гледат как измъчват някого?
- Моля те, Спенс - прошепна и го погледна в очите. Той се взря в нея, без да мига. - Бяхме приятели, нали? - Зачака го да отговори, но той се задържа така неподвижен, че за миг тя го видя като робот с платка в главата. - Пусни ме да си тръгна. Моля те. Аз... Няма да кажа на никого.